Да приватизираме ли по време на криза или не? Да продаваме ли въобще държавната собственост? Изобщо остана ли нещо за приватизация в България?

Това са само някои от въпросите, които изникват, когато стане дума за приватизация, а единственото, с което общественото мнение свързва думата приватизация е нещо нечисто, несправедливо и вредно. Няма съмнение, че това е общото разбиране за раздържавяването като процес. Разбира се в съзнанието на българина приватизацията се свързва основно със случаи като този с Кремиковци, БГА Балкан или пък с масовата приватизация, която е една от най-масовите заблуди в близката ни история, която хората така и не разбраха и в която не можаха да се ориентират и да направят някакъв информиран избор. У нас трудно се разбира, как може водещи предприятия на социалистическото обществото да се оценят в капиталистическа България за 1 лева, няколкостотин хиляди лева или дори 100 млн. евро, какъвто е последният случай с Булгартабак холдинг. Оказва се, че българинът освен претенции да разбира от футбол и политика има самочуствие и на финансов анализатор и оценител. Как е възможно Кремиковци и БГА Балкан да струват жълти стотинки, когато са известни на хората с огромния си размер и разнообразни скъпи активи? – много просто, задълженията или пасивите им надхвърлят драстично като стойност активите. По същия начин през последния месец се наслушахме на мнения на псевдоспециалисти, как Булгартабак се продавал на цената на един мол. Обективната истина е, че Булгартабак се продаде за цена, която е в разумния справедлив диапазон. Да, можеше и да се постигне по-висока цена, но за тази цел предложената цена от потенциалните купувачи трябваше да бъде единствен критерий. За съжаление у нас в много случаи синдикати и политици поставят в чисто икономически въпроси политически и социални условия, които по принцип нямат място там, така че никой не трябва да се учудва, защо нямаше повече кандидати, защо нямаше наддаване и т.н. В България трябва веднъж завинаги да се разберем, какво искаме просперираща пазарна икономика или някакъв социален експеримент, в който се опитваме и вълкът да е сит и агнето да е цяло. Няма как всички да са доволни при преминаването на един държавен актив в частни ръце – частникът иска да печели, да е ефективен, а не да изпълнява социални функции, каквито му се вменяват. Трябва да осъзнаем, че в интерес на всички е едно предприятие, каквото е да речем Булгартабак, да просперира, а не да поддържа изкуствена и неефективна заетост например. Мултиплициращият ефект върху икономиката от едно добре работещо и развиващо се предприятие би бил много по-голям. Освен това, оставяйки постоянно икономическата ефективност на заден план при приватизацията и не само, не трябва да се учудваме, защо заплащането на труда у нас е едно от най-ниските в Европа.

Дали сега е моментът за приватизация? Отговорът е, че всеки един момент е подходящ за приватизация. Държавата няма място в икономиката и въобще във всяка дейност, която може да бъде поета от частната инициатива с нейното ноухау и нейните инвестиционни възможности. Разбира се даден времеви период и определена част от икономическия цикъл е по-подходяща за осъществяване на приватизационни сделки от друга. Типичен пример от родната действителност е вече споменатия Булгартабак холдинг, който сега се продава за 100 млн. евро, а ако беше продаден преди 10 години щеше да струва в пъти повече, а с голяма степен на сигурност можем да кажем, че след още 5 години т.нар. роден тютюнев гигант щеше съвсем да е изгубил блясъка си, притиснат от основния си местен конкурент – пловдивската „Кингс Табако”, както и от мултинационалните тютюневи гиганти, които от години стопяват пазарния му дял. От гледна точка на подходящото време за приватизация интересен пример е и южната ни съседка Гърция. Разбира се, че ако тамошните политици бяха приватизирали пред 3-4 години щяха да получат много повече пари отколкото сега за държавните си предприятия, които през последните години значително влошиха състоянието си и съответно изгубиха стойност. Обикновено политиците много трудно се разделят с контрола върху държавните активи и го правят само, когато са притиснати до стената, както е сега в Гърция, както беше и у нас след икономическия срив през 1996 година. Ако ние бяхме извършили раздържавяването в първите години след смяната на политическата система, нямаше след това да се чудим, защо Кремиковци, БГА Балкан и много други изчезнаха от корпоративната карта, защо бяха изгубени толкова много работни места и т.н. Основният извод от всичко това е, че бързината и навременността на раздържавяването е много по-важно от цената.

Какво остана да се приватизира? Колкото и странно да прозвучи в България все още има много активи за раздържавяване – в почти всички сфери на икономиката. От най-актуалната презентация на приватизационния процес в България на страницата на Агенцията за приватизация, която забележете е към 31.12.2009 година, става ясно, че са приватизирани едва около 2/3 от всички държавни активи, но в същото време над 99% от подлежащите на приватизация. Това показва, че българските държавници не са склонни за момента въобще да обмислят да извадят от забранителния списък за приватизация едни от най-ценните си активи като водещите предприятия в енергетиката например. И сегашното политическо мнозинство, въпреки очевидните и неколкократно изказвани предпочитания на икономическите министри Трайков и Дянков към приватизацията, остава твърде мудно и нерешително по отношение на раздържавяването, след като през миналата година нямахме нито една сериозна приватизационна сделка. Позитивите все пак са два – приключилата сага с Булгартабак и съвсем скоро предстоящата продажба на миноритарните дялове на държавата в ЕРП-тата, която ще се осъществи през фондовата борса, което заслужава приветствие. Слабостите обаче са много повече – съвсем пресният отказ от приватизация на „Български пощи”, поради страх от синдикална или обществена критика и намеци за скрити за икономически интереси. Българските пощи са абсолютно демодирала компания, с раздут и неприветлив персонал, с никакъв план за развитие и модернизиране, с никакви инвестиционни възможности, но въпреки това ще останат под крилото на държавата. С подобни аргументи отпадна и идеята да се продаде НДК, въпреки че се управлява непрозрачно и не се знае каква полза има държавата от запазването на собствеността върху него. Какво да кажем за държавните железници – ако цялото предприятие се оценява на куп, то може да бъде продадено единствено за 1 лев по примера на Кремиковци поради огромната си задлъжнялост (дългът надхвърля собствения капитал близо два пъти в края на 2009 година) и пълна фактическа неспособност да осъществява поне минимално рентабилен бизнес. Холдинг БДЖ формира през 2009 година приходи от 266.6 млн. лева и отрицателен оперативен резултат (EBITDA) от 131 млн. лева или казано по друг начин на всеки лев приходи БДЖ прави близо 1.5 лева разходи. Не много по-различно е положението и през 2010 година. В същото време през последните пет години БДЖ и НКЖИ с техния персонал от над 30 хиляди души (Национална компания железопътна инфраструктура) струват на държавата, т.е. на данъкоплатеца средно по 300 млн. лева на година под формата на различни финансирания – субсидии, капиталови разходи и т.н. Логичен е въпросът, защо трябва да плащаме и за какво ни е тази компания. Не трябва ли веднага да я приватизираме, било то и за 1 лев. Ако има още някой, който се съмнява в неадекватното управление на една държавна компания, каквато е БДЖ, ще добавя още един интересен факт от кухнята на дружеството - в БДЖ ЕАД в края на 2009 г. са налични 11 812 товарни вагони, при необходими за извършване на дейността 4 800 вагони, а за пътнически превози наличните са 1 194 броя, при необходими – около 600 бр. Коментарът е излишен, но все пак - ненужните активи усложняват управлението и водят до ненужни оперативни разходи за стопанисването им, създават се предпоставки за кражби и злоупотреби и т.н. Добрата новина тук е, че покрай споразумението със Световната банка, по-интересната част от БДЖ – товарните превози – влезе в плановете на правителството за приватизация и дано това се направи максимално бързо и с никакви утежняващи условия към потенциалните купувачи. Съвсем наскоро новият транспортен министър се ангажира със срок от половин година, но съдейки по други сделки ако след една година товарните превози се окажат приватизирани, това определено ще бъде успех. Също в актуалния план на държавата за приватизация е друго предприятие в тежко финансово състояние като ВМЗ Сопот, където синдикатите отново наложиха социални условия, които може да откажат потенциалните инвеститори. Купувачи ще се търсят и за миноритарните дялове и в дъщерните дружества на „Терем” – „Георги Бенковски” и „Ген. Владимир Заимов”. В момента тече процедурата и за продажба на миноритарен пакет от 35.8% от друг военен завод – „Арсенал” АД. Нови собственици се търсят отдавна и за държавното участие в Свободна зона -  Свиленград ЕАД (100%), Свободна зона - Пловдив АД (46,4%), Транзитна търговска зона АД -  гр. Варна (46%), Свободна безмитна зона - Бургас АД (19%), както и на 100% от Монтажи АД, но в Централизираните публични търгове, организирани на Българската фондова борса така и не се намериха купувачи до момента. В краткосрочната програма на АП за приватизация фигурират още сградата и терена на ИПК „Родина”, както и Техноекспортстрой.

На пръв поглед държавата си е поставила за цел доста сделки в близък план, но единици са тези, които са от съществено значение. В цели сектори като енергетиката и здравеопазването не са обявени никакви намерения да се прави реформа, част от която да е частична или цялостна приватизация. Всички тези дружества, подобно на Български пощи, са в забранителния списък за приватизация. По отношение на големите дружества в енергетиката като АЕЦ Козлодуй, Булгаргаз, НЕК, ТЕЦ Марица – изток 2 и т.н. спокойно може да се търси стратегически западен партньор, който да придобие миноритарно участие, но да внесе своя опит, ноухау, достъп до финансиране и международни контакти. Подобна частична приватизация, при положение че държавата отказва напълно да се раздели с тези компании, би донесла и повече прозрачност и гаранции за ефективност и би ограничила политическата намеса и корупцията. С идването си на власт представители на сегашното правителство нееднократно декларираха, че държавните дружества трябва да излязат на борсата, където индивидуални и институционални инвеститори да следят за качеството на тяхното управление.

Под шапката на Министерство на икономиката е и друго стратегическо предприятие – Международен панаир – Пловдив, за който също трябва да се търси стратегически партньор и качване на фондовата борса.

В Министерство на транспорта, освен вече гореспоменатото Български пощи, се намират и други ключови и интересни активи, които могат да привлекат инвеститорски интерес – това са най-вече пристанища и летища, които могат да бъдат отдадени и на концесия. Необяснимо е например защо „Летище София” продължава да се управлява от държавата. Едва ли има друго летище в европейска столица, което да не се стопанисва от частен инвеститор, било като собственик, било като концесионер.

Незнайно защо тема табу е и приватизацията на държавните болници, което разбира се трябва да бъде част от цялостна концепция за реформа в сектора. Приватизацията на болниците може да донесе най-сетне някаква конкуренция в сектора и смислено, а не административно ценообразуване, да не говорим за така необходимите инвестиции в родните болници, които държавата скоро, а най-вероятно и никога, няма да може да си позволи, за да се доближи здравеопазването ни до средните европейски стандарти.

Както се вижда за приватизация има още много. Нужна е воля и решителност, за да може това да се направи бързо. Така ще се отървем от пряко политическо влияние в икономиката, ще премахнем нефективни работни места, ще привлечем инвестиции, сега когато те са ни толкова нужни, за да излезем по-стремително от кризата. Приватизацията у нас до момента с всичките й недостатъци беше един от пилоните на бурното икономическо развитие след 1997 година и нищо не пречи да се окаже още веднъж основа за нов възходящ икономически цикъл през следващите години.