Македонците „Фолтин” с нова приказка за механичните пишещи машини и любовната лирика през дигиталния ХХІ век – на 3 декември от 22 часа в подлеза на Н

Македонците „Фолтин” с нова приказка за механичните пишещи машини и любовната лирика през дигиталния ХХІ век – на 3 декември от 22 часа в подлеза на НДК

публикувано на 03.12.09 в 16:16

Фронтменът на „Фолтин” Бранислав Николов на миналогодишния Sziget

Снимка: Цветан Цветанов

Това, което никога не бива да ни изненадва, когато иде реч за „Фолтин”, е че всяка тяхна следваща стъпка неминуемо ще е изненадваща. Петият студиен албум на най-популярната и обичана у нас съвременна македонска банда е дълъг едва 22 минути, за което време младите битолски авангардисти успяват не само да ни потопят в разказваната приказка, но и да ни преведат през няколко различни свята – езикови, философски, танцувални, амбиентални, механични и дигитални – със своята си, модифицираща се във всеки следващ албум и присъстваща в различна степен и в различно количество, но пък в крайна сметка и неизменна тема – темата за любовта, видяна и откъм комичната, и откъм болезнената й страна. Какво може да се добави по тази тема след албума „Ло-Ли-Та-Ту” от 2006 г. ли? Ами всъщност, доста. Ако започнем дори само с формата, може би няма да ни стигнат няколко страници: креативният дадаизъм на фронтмена на групата Бранко Николов от първите албуми, който в „Ло-Ли-Та-Ту” премина през сюрреалистично-сатирични текстове на англо-македонски, тук отива към експеримент в рамките на ежедневния македонски език, който, поради множеството познати думи дори в началото не бива разпознат като експеримент, но – чуйте албума три-четири пъти и тогава ще си говорим… За да избегнем, между другото, езикови недоразумения, още в началото трябва да уточним, че мотото на албума „Ова трансплантирана машина за чуканье досега не типкала любовно писмо” съвсем не е цинично, а спиритуално – на македонски „машина за чуканье” няма нищо общо с Джеймс Браун, а означава просто „пишеща машина” (за образа на пишещата машина в творчеството на групата можете да се осведомите визуално от няколкото им фотосесии с нея – още отпреди албума – б.а.)… Та така: инструментално албумът си е напълно „фолтински” – с електрически акордеон (Пеце Трайковски), електрически бас (Гоце Йованоски), електрически кларинет, освен акустичния (Пеце Николовски) и електрически и акустични барабани и перкусии (Славе Йовев и Мариян Станич от словенската фрий-джаз формация „Лолита”, който вече отдавна не е само гост-музикант на „Фолтин”). Май доста електричество стана, като се има предвид колко акустично звучи всъщност албумът, а и живото им представление по него… Но както и да е: заглавията на песните – „131”, „87”, „128”, „120” и „110” са нещо като фино намигване към Джон Кейдж, а не нумерологична спекулация – оставяме ви ги сами да си ги декодирате, слушайки. А иначе забелязващото се прогресивно намаляване на времетраенето на албумите на „Фолтин” съвсем не е сетивна измама – на фона на първите им три албума, които имат „нормално” времетраене, „Ло-Ли-Та-Ту” беше дълъг само 36 минути, новият няма и 22, а за следващия от групата се шегуват, че ще успеят да го докарат до 5-минутен – това е то, да можеш да се изказваш афористично. Като звук има завръщане към камерността на по-предишния им албум „Донки Хот” и определението „фитнес-кабаре”, с което се свързва стилистически „Ло-Ли-Та-Ту”, едва ли е особено уместно тук, но на концерт никога не се знае накъде ще поемат нещата. На миналогодишния Offest в Скопие (с участието на имена от величината на Vieux Farka Toure, Seun Kuti, Orchestra Baobab и Gang Of Four) „Фолтин” засенчиха с новата си концертна програма самия Senor Coconut, а другото място, където са я представяли, е Парижкия централен затвор, така че… понякога камерното задушевно представление и фитнес-кабарето не са толкова взаимно изключващи се жанрове…

По публикацията работи: Цветан Цветанов

Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!