Музикална радиоенциклопедия: в поредицата „Другият живот на музиката” - забравеният гений Бъсби Бъркли

Бъсби Бъркли

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

В това издание на музикалната радиоенциклопедия припомняме Златната епоха на музикалния Холивуд. Филмът “42-ра улица” излиза на екраните през 1933 година. Точно тогава модата на киномюзикълите в Холивуд е поотминала. С оперетите на прочутия Ернст Любич компанията “Парамаунт” вече не постига желания успех. Другата известна киностудия - “Уорнър Брадърс”, спасена от банкрут през 1927 година с първия звуков филм - “Джазовия певец” - сега отново е пред фалит, а “Метро Голдуин Майер” печели не с “Мелодиите на Бродуей”, а с филмите на Грета Гарбо. Продуцентът Дерил Занък полага сериозни усилия, за да убеди босовете на “Уорнър” да опитат още веднъж с мюзикъл, и успява - с оригинален сценарий, написан от Райън Джеймс и Дейвс Сиймур по романа на Брадфорд Роупс. За режисьор е поканен Лойд Бейкън, доказал таланта си и в гангстерски, и в музикални филми. Музиката е поръчана на Хари Уорън и Ал Дъбин, а за постановката на танците е поканен човекът, оставил една от най-ярките страници в развитието на филмовия мюзикъл - Бъсби Бъркли. Ролите умишлено са дадени не на прочути изпълнители в мюзикъли, а на талантливи млади актьори от състава на студията “Уорнър” - като Джинджър Роджърс, Уорнър Бакстър, Биби Даниълс, Дик Пауъл и Руби Кийлър. Руби е съпруга на звездата от “Джазовия певец” - Ал Джолсън. Младите таланти, въздействащата музика на Уорън и Дъбин, и най-вече бляскавата хореография на Бъсби Бъркли правят от филма повече от страхотен хит. И до днес “42-ра улица” се смята за крайъгълен камък в историята на Холивуд - творба, спомогнала за съживяването на мюзикъла като жанр, една от най-екстравагантните и великолепни продукции на своето време.
Филмът става прототип на така наречените Backstage или “задкулисни” мюзикъли, чиято основна тема е създаването на театралното шоу. Героите разказват неща, които са преживели или им предстои да преживеят, на показ се излага самият процес на раждането на едно музикално-сценично произведение. Значението на “42-ра улица” се дължи и на неговия реализъм. За зрителя не остават тайна споровете и съперничеството между актьорите. Той разбира, че “Шоуто” - нещо на вид толкова леко и забавно - израства от упорит, къртовски труд, понякога надхвърлящ силите на изпълнителите. Работата и репетициите са като на конвейер. Няма пауза, ритъмът пулсира твърдо, а ако някоя танцьорка припадне, другите просто отместват тялото настрани и продължават. “Шоуто трябва да продължи!”… През 1932-33, когато се снима този филм, САЩ преживяват последиците на Депресията. За всички - от звездата и режисьора до последната хористка “Шоуто” означава няколко седмици работа, няколко долара за преживяване. Ако “Шоуто” се провали, всички остават на улицата. Когато малката хористка Пеги (ролята й изпълнява Руби Кийлър) поради злополука със звездата (нейната роля е дадена на Биби Даниълс) получава големия си шанс, продуцентът й обяснява, че сега от нея зависи съдбата на двеста души, които “с кръв и пот” изкарват прехраната си. В сцените на сътворяването на шоуто тук няма и помен от романтика, смях или аплодисменти. Светът на шоубизнеса е свят на команди, крясъци, бруталност!… Повече от 40 години по-късно Майкъл Бенет и Марвин Хамлиш ще пресъздадат отново тази жестока действителност в мюзикъла “Балетна редица”, базиран върху автентични разкази на “джипситата” - актьори-танцьори-певци от кордебалета, наемани от шоу в шоу и заради чергарския си начин на живот наричани “цигани”. По-късно темата по фантастичен начин ще интерпретира Боб Фос в “Ах, този джаз”, но началото на всичко това е “42-ра улица”. Този киномюзикъл е великолепен пример за две неща, характеризиращи приноса на жанра. От една страна, киномюзикълите се правят според генералната концепция на Холивуд: за около 90 минути те трябва да обсебят вниманието на зрителя, да му предложат “една мечта за десет цента”, и поне в този час и половина зрителят да не мисли за реалните си проблеми. За целта любовните афери на героите и фантастичните танцови номера, поставени от Бъркли, са особено подходящи. От друга страна обаче, кино-мюзикълите разкриват част от действителността: момичето от ревюто и работникът от фабриката са еднакво експлоатирани и заплашени от безработица и глад. Но докато работникът може да си позволи да изглежда зле или да е в лошо настроение, танцьорката, актрисата, певицата от Бродуей и Холивуд може да бъде само и единствено прекрасна и усмихната. През 30-те години на миналия век същите киностудии, които чрез гангстерските филми дават реална картина на американската действителност от времето на Депресията, се опитват да покажат ситуацията и чрез мюзикълите. Няколко музикални творби, включително и “42-ра улица”, съдържат сцени, характерни за гангстерските филми. Пример е големият танцов финал на шоуто, който дава името на целия филм. Той започва със степ на Руби Кийлър. Камерата отстъпва назад и се вижда, че Руби танцува върху покрива на едно такси. Истинската нюйоркска 42-ра улица се явява в кадър в най-реалистичния си вид. Шум, мръсотия, кръчми, сбивания, гърмежи - тази 42-ра улица е част от подземния свят на града. Накрая няколко десетки статисти маршируват нагоре по гигантско стълбище. Те се обръщат и откриват на гърбовете си големи проспекти на небостъргачи, от които се оформя Манхатън.
Експериментът на “Уорнър” носи дори повече от необходимия финансов успех. Още преди края на снимките на “42-ра улица” студията подписва седемгодишен договор с Бъсби Бъркли, а другите сътрудници - авторът на текста Ал Дъбин и композиторът Хари Уорън, веднага са ангажирани за следващ мюзикъл. Актьорите Руби Кийлър и Дик Пауъл стават звезди, благодарение на този филм. След триумфа на “42-ра улица” и поредицата от четири филма за “Златотърсачите” на “Уорнър”, Бъркли е поканен от студията “Метро Голдуин Майер”, където работи с трима души, съществено преобразили американския филмов мюзикъл от 40-те години на ХХ век. Това са продуцентът и автор на текстове Артър Фрид и звездите Джуди Гарланд и Джин Кели. Но значението на експериментите на Бъркли се признава не само от специалистите в областта на мюзикъла. В книгата си “Най-жизненото изкуство” американският киноизследовател Артър Найт отделя значително място на Бъркли и то не само на хореографския му талант, а именно на работата му с камерата. Бъркли е създал най-чистите комбинации от визуалност и тон, излизали някога от американските студии. Танцовите му секвенции са абстрактни, сами по себе си пълни, и в края на краищата саморазрушаващи се - една художествена задънена улица без връзка с общоприетите форми на разказ. Но като произведение на авангардизма през 20-те години те са били стимулиращи и провокиращи, внушавали са на другите нови пътища и възможност да използват свободата, която Бъркли е открил.

четвъртък, 10 декември от 16.30 часа

Споделете

Музикална радиоенциклопедия: в поредицата „Другият живот на музиката” - забравеният гений Бъсби Бъркли

What the Funk представя катедра “Поп и джаз изкуство” към Вокалния факултет на НМА

Concertissimi с Антонина Бонева и нейните ученици

Операта "Лястовичката" от Пучини в директно излъчване от Метрополитън опера

Пианофорте: зад кулисите на Международния конкурс за пианисти "Шопен"

Музикалният театър пита "Здравей! Как си, приятелю?"

Коклюш: Ваксинираните преди 10 години могат да се разкашлят, но няма да е тежко

Марта Радева: Всеки човек, вярвам, е дошъл с някаква задача на земята

Има ли скок в нивата на корупция, или е само усещане?

ПРЕДАВАНИЯ

Програми

Радио България

За БНР