Абсурд, гъст като овчо руно

Представете си човек, който иска да си подстриже сакото, защото търпи подигравки от приятелите си. Скоро обаче се оказва мним собственик на овца, а преди да успее да ѝ плати данъка, тя се превръща във водоплаваща птица. Така започва пиесата, която можете да чуете тези неделя, 30 минути след полунощ. Много от вас вече са се досетили, че става дума за „Сако от велур“, а нейният автор е, не който да е, а големият български драматург-абсурдист Станислав Стратиев. Записът е от 1979 г. и е направен на сцената на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“. Режисьор на радиоварианта е Младен Киселов, а в големия актьорски състав ще чуете гласовете на Светослав Пеев, Никола Анастасов, Димитър Манчев, Георги Калоянчев и много други.
Станислав Стратиев е роден на 9 септември 1941 г. година в София. Завършва българска филология в Софийския университет. През 1974 г. е премиерата на постановката му „Римска Баня“ – първото негово произведение, поставено на сцената на Сатиричния театър. От 1975 г. до смъртта си през 2000 г. той е драматург на този театър, а в периода 83 – 86 г. е негов директор и художествен ръководител.
Абсурдът на Станислав Стратиев е като снежна топка, която безмилостно се спуска надолу по склона, притегляна от гравитацията на смеха и неудържимата нужда от справедлива обществена критика.
В света на абсурда служителят на абсурдната държава вярва на документите, а не на хората, макар да знае, че хартията, на която са написани, е некачествена. Създадените през средата на 70-те години сцени, в които героите са заставени да се лутат из учреждения, чиито врати са зазидани, едва ли могат да бъдат по-актуални днес, повече от 40 години по-късно. Но тук остава важна не конкретната ситуация на отношенията между човек и държава, човек и учреждение, човек и безлична институционална машина, а фактът, че независимо от времето, в които живеем, всеки от нас често е заставян да изпада в такива ситуации. Така пътят на абсурда се оказва безкраен, без начало и край, а човек или се губи, или затвърждава себе си в него. Едно е сигурно обаче – в света на Стратиев човек рано или късно е призован да се изправи срещу абсурдността на света-учреждение. Тогава системата иска от него точно това, което тя самата не му позволява да направи, а на всичкото отгоре е решена да го накаже заради това.
В този смисъл Стратиев се нарежда като равен до големите световни майстори на абсурда - Франц Кафка, Йожен Йонеско, Самюъл Бекет. За разлика от тях обаче неговото усещане за абсурд е типично българско, отгледано на наша почва в средата на 70-те години, то остава докрай закрепено към непосредствената действителност. Макар индивидуалното, личното усещане за абсурдност на битието да е силно застъпено в неговото творчество, големият прелом, водещ след себе си кавалкадата от абсурдни ситуации идва, когато свободният или по-скоро непримирен индивид се сблъска с непробиваемата до глупост държавна машина.
На пръв поглед всичко започва почти нормално, после обаче нещата се усложняват. Едно лекомислие води след себе си тежки последствия, но героят, в случая Иван Кирилов Антонов, е запазил съпротивителните си сили и отказва да се остави на течението. Така той затъва още повече в гъстия по стратиевски абсурд, докато накрая всичко не се превърне в откровена гротеска, отражение на властващата тоталитарна, а и всяка друга система на учреждението-храм.
Тогава единствено възможно се оказва да се примириш и това е една от големите теми на Стратиев – кризата на примирението и отказът от него. Именно затова и абсурдът на този голям български драматург, за когото без никаква свенливост трябва да мислим като за автор от световна величина, е толкова подобен на живота тогава, сега и винаги – в него неизменно има неща, с които можем просто да се примирим или да изберем да се борим, макар да знаем, че накрая ще трябва да платим данъка за овца, която никога не сме имали.
За да не виждате овце, там, където ги няма, чуйте радиопиесата „Сако от велур“ от Станислав Стратиев. На 4 ноември от нула часа и трийсет минути в рубриката „Нощен радио театър“ на програма „Христо Ботев“.

ВИЖТЕ ОЩЕ

Не се виждат, но оживено разговарят

Не се виждат, но разговарят и то доста оживено – така накратко може да се опише пиесата на Палми Ранчев „Не те виждам“. Героите на Стоян Алексиев, Стефан Мавродиев, Венци Кисьов, Нина Стамова и Александра Василева се оказват в тъмата на прехода, когато в тунела няма никаква светлина, а надеждата е останала дълбоко-дълбоко под захлупения сандък на Пандора...

публикувано на 19.01.19 в 10:00

Странният соцреализъм на Иван Пейчев

„Всяка есенна вечер“ – тази пиеса на Иван Пейчев (1916-1976) звучи в рубриката „Радиотеатър след полунощ“ на 20 януари от 0.30 часа. Една пиеса, която на първо слушане би могла да се припознае като еталонна за направлението „социалистически реализъм“ – има антифашисти, които са добри, има агенти, които са лоши, има колебаещи се, които накрая избират пътя..

публикувано на 18.01.19 в 15:55

Александра и радиото

„… Радиото беше на голема почит тогава. То тогава и се въведе. Много скоро се въведе и аз съм назначена от първия директор на Радиото Панайот Тодоров – Сирак Скитник. Той ме много обичаше. Аз си мислех, че нема да бъда назначена, защото бех много беден човек, а в радиото виждах все по- такива, издокарани. Викам: ами нема да ме държат сигурно много…“..

публикувано на 11.01.19 в 11:37

Радиотеатърът в „Култура.бг“

Предаването „Култура.бг“ на Българската национална телевизия направи специален репортаж от Второ студио на Българското национално радио по повод 80-годишнината на Радиотеатъра. На 26.ХІІ.1938 г. Радио Варна излъчва първата българска радиопиеса „Крилата помощ“ с автори Ангел Каралийчев и Матвей Вълев, което се приема за началната дата на българския..

публикувано на 07.01.19 в 17:55
Фотоколаж: Даниела Манолова

Едно предцивилизационно представление, пренесено по радиото

През 1997 г. „Апокриф, наивистични сънища за живота на човека между небето и земята“, театрален проект на Маргарита Младенова, Иван Добчев и Асен Аврамов получи следния отзив след представяне във Франция: „Със своите песни и свещи, глина и изговорени с живо дихание думи, „Апокриф“ е космическа пиеса, поставяща дявола и Бога на една и съща стълба. Един..

публикувано на 05.01.19 в 20:05