Януари през февруари

Както повече от вас вероятно знаят, през настоящата година радиотеатърът празнува своя 80-ти рожден ден. Сега обаче няма да става дума за него, а за една друга кръгла годишнина – тази на българския писател Йордан Радичков. На 24 октомври той щеше да навърши 90 години, ако не си беше отишъл от този свят през 2004 г. Дали чисто случайно или по някаква странна ирония на съдбата писателят ни напуска именно в най-радичковия месец – януари. Точно след края му, в началото на месец февруари, предстои да чуете и радиопиесата „Януари“, но за да спре тази изморителна игра на месеци и преди да кажем няколко думи за произведението, една информация в аванс. В чест на годишнината на писателя и в рамките на инициативите по случай рождения ден на радиотеатъра, планираме през март месец да осъществим изнесени излъчвания на пиеси по негови текстове, записани в радиотеатъра, а те далеч не са малко. Точните дати и мястото на излъчванията ще бъдат обявени съвсем скоро на сайта на БНР, а входът ще е свободен.

И така, постановката, която предстои да чуете на 3 февруари 2019 г. от 00.30 часа, е от така наречената рубрика „С микрофон на сцената“ и представлява запис от представление на Драматичен театър „Иван Димов“, град Хасково. Годината е 1989 г., а режисьор на спектакъла е Иван Добчев. В ролите са Красимир Доков, Румен Трайков, Диян Мачев, Пламен Захов, Петър Кузев, Румяна Тонева и други. Адаптацията пък е на Петър Дамянов. Зимната поема „Януари“, както е избрал да я определи самият автор, е написана  през 1974 г. по мотиви от по-ранен разказ със същото заглавие от 1965 г., публикуван в може би най-високо оценявания и проучван сборник на автора „Свирепо настроение“. Сюжетът на „зимната поема“ значително усложнява този на разказ, а структурата напомня много повече на драматургичен текст, отколкото на поема, всъщност, въпреки жанровата закачка, „Януари“ се доближава най-много до това, което наричаме пиеса за четене, а в нашия случай – за слушане.

Както почти всички негови произведения, и тук действието е разположено в българския северозапад и отново Радичков го представя като магично пространство, сякаш чудодейно отделено от останалия свят, не толкова заради снежната буря, но по силата на някакъв неписан закон, някаква орисия, която неизменно властва в света на неговата белетристика. Именно чрез този свой неизменен художествен похват авторът постига може би най-характерната черта на своите произведения – успява чрез локалността на случката да постигне глобалност на усещането.

Това, което се случва в малкото притиснато от снега ханче, не може да напусне неговите предели и в същото време неговият смисъл, неговото абсурдно и общочовешко значение не могат да бъдат побрани в никоя географска рамка. Това произведение преодолява и едно по-скоро втвърдено до степен на клише схващане, че в неговата проза не са водещи нито сюжетът, нито композицията, нито характерите, а някакво смътно писателско намерение за иносказателност, което дори често погрешно се изравнява с понятието сказ. Че при Радичков сказ има, че има и автентичен авторов почерк, който никога не може да се сбърка, е вън от съмнение, но и разказът и зимната поема „Януари“ са доказателства за целеустремен сюжет, ясен авторов замисъл и почти архитектонична художествена структура.  В този смисъл подходите към това произведение са много, аз обаче ще се спра само върху един, който допълнително илюстрира казаното по-горе.

Радиопостановката, която можете да чуете на 03 февруари 2019 г., има втъкан в себе си отчетлив ритъм, а той, струва ми се, илюстрира човешкия живот по принцип. По неговата сила се редуват мигове на почти замряло спокойствие, в което нищо не се случва, а единственото, което остава на героите, са надговарянето и въображението, които да ги издигнат над всекидневието, после обаче, като мъртви вълци в каруца, идват онези странни и необясними случки, които разрушават и спокойствието, и рутината, и донякъде логиката на живота. Именно за необичайните случки си струва да се живее в света на Радичков, а вероятно и в нашия, защото те ни показват колко е напразен стремежът ни да вкараме в разбираеми граници изначално неразбираемия свят.

Преди да ви пожелая приятно слушане, ми се иска да споделя с вас и една от авторите ремарки, които предшестват текста и поради естеството на драматургичното изкуство, е останала вън от записа, който ще чуете:

„Събитията в тази пиеса се развиват през месец януари, най-българският от всички месеци, когато прозорците на селцето са изрисувани със скреж, под всяка стряха виси разпъната свинска кожа, на всяка порта стърчи по една сврака, във всеки селски кладенец живее по един воден дух, някъде и по два, та е трудно да се изчисли като колко се падат на глава от населението, вълци прокарват сватбарски пъртини край селцето и, макар да са потънали до уши в сняг, селце и хора се повдигат на пръсти, за да надникнат отвъд пъртините и къде с действие, къде с въображение се мъчат да разчетат събитията, записани в белите преспи на зимата. Сюжет, поверия, музика и действуващи лица са взети от северозапад“.