Големаново- селото, където разрушаването на къщи е най-печелившият бизнес

07.12 Откъс от ''Посоките на Деня''

Днес казваме "Добро утро" на кметския наместник и жителите на село Големаново- малко село в Северозападна България, на границата ни със Сърбия. В близост до населеното място има два язовира, които са били подходящи за риболов, няма канализация, но пък има пет паметника на загинали във войните, две училища, читалище и църква, построена през 1886 г.
СнимкаТова малко живописно селце, захвърлено в най-северозападната точка на България, има почти четиривековна история.

Тук, както и на други места в този район, в края на XVIII и началото на XIX век се установяват преселници от Тетевенско. Според местна легенда името на селото идва от намиралия се тук голям хан на пътя, който идвал от вътрешността на страната и отвеждал на запад, към Сърбия. Името на хана вече е забравено, но пък той дал началото на селището. Около него започнали да изникват къщи, умножавали се. Така възникнало селото. А междувременно ханът западнал и запустял. Сега от него не е останало нищо, не се знае дори мястото, където е бил, но пък името на селото е останало и до днес.

Първото впечатление за селото, е че умира. Липсата на средства и най-вече на хора веднага се забелязва от всеки, дръзнал да дойде в тази най-западна част от страната. Както и тишината. Единственият шум и индикация за някакъв живот бе от група от малцинството, които стоварваха от конска каруца дърва в кален двор. С тях започнаха и срещите за живота в Големаново:

"Как се живее без магазин? От три години магазин нямаме. За всичко ходим в Кула. Оттам си взимаме хляб, брашно, всякакви други продукти... Ако искаш сега да те почерпя едно лукче, нямам откъде да го взема. Трябва да ида до Кула с тази кобила и Снимкадокато се върна, ти ще си си отишла... Тук сме пришълци. Изкупуваме стари къщи, разрушаваме ги и продаваме дървения материал. Така преживяваме, защото с 40 лева на месец от социалните не се живее... Старите къщи тук са доста. Плащаш-взимаш и трошиш. Една такава къща струва сега около 400- 500 лева. За мен бизнесът сега в селото е в трошенето на къщи. След година ще се дават и по 200 лева, защото няма кой да живее в тях... Тук купихме тази къща до кметството и всеки ден се гледаме с кмета, друг няма кого да видиш... В селото и вода няма като на другите места. В Големаново взимаш коритото, грееш водата и се къпеш... Автобус тук има само сутрин и на обяд. Добре, че са децата ни, че да го има и него. И добре, че сме ние, от малцинството, че други деца няма...", услужливо обясняват новите жители на Големаново.

А местните не могат да се примирят с факта, че от голямото и богато преди години село, вече не е останало нищо.


Снимка"Трудно се живее тук. Добре, че е кметът- той ни пазарува от Кула храна, той ни носи лекарствата и хляба. Разчитаме само на него и на Господ... Тук са останали само стари и немощни хора. Кражби нямаме, защото няма и какво вече да се краде... Какво бихме искали да има в селото ли? Ами, нищо не искаме. Тук вече нищо не може да се направи, защото хората ги няма вече. Тези, които са кореняци, ще си идат, тези от малцинството няма вече да стоят тук, защото няма да има какво да правят и със селото ще бъде свършено. Аз така виждам нещата
", обясни Ваня Янкова, кмет на селото от 1999 до 2003 година, а днес назначена по програмата към кметството.

"Проблемите ни са като във всяко село, плюс факта, че сме в Северозападна България", допълни картината за Големаново и кметският наместник Гошо Найденов:

Снимка"Нямаме хора. Населението ни е около 80 души. В сградата на кметството съм останал само аз. Няма какво да се прави. Това е положението. Освен, че съм кметски наместник, аз съм и снабдител- купувам от Кула всичко, което ми заръчат. Дали съм кмет на повикване ли? Не по-скоро съм слуга. Но няма как- няма кой друг да свърши тази работа. Хляба ни го карат два пъти в седмицата, но сега, като падне снегът, се налага аз да ходя и да го нося от Кула. Ако не е почистено, понякога се налага да минавам и през нивите. Ако пък снегът се задържи, връзвам една гума от трактор за джипа и минавам да чистя улиците, за да могат бабите да се придвижат до центъра, ако се налага. Що се отнася до съжителството с ромите, то е като навсякъде. Проблемите се опитваме да решаваме своевременно. Полицията в Кула винаги ни е съдействала. Дори наскоро едно момче влезе в затвора заради кражби. А старите къщи наистина ги продават за жълти стотинки, защото хората вече не са тук и те рухват. Като няма ограда, няма и никакъв проблем някой да влезе, да вземе днес една греда, утре- друга и накрая сградата я няма. Затова и решиха да продават. Грозно е, не е хубаво като гледа човек отстрани, но това е истината... Питате ме дали държавата не трябва да се намеси ли? Ами при нас нещата вече свършиха. Каквото и да се направи, селото вече се е обезлюдило. И не само нашето- общината като цяло се е обезлюдила. Както гледам и Видин върви по пътя на Големаново. Какви съвети да давам, като младите хора избягаха. Всичко се прави с хора - и добро, и лошо. Ръчица трябва да пипне. Само с приказки нищо не може да се направи..."

   
Това ли е цялата истина за този район около границата - малко позабравен, малко неглижиран, доста пренебрегнат и то неоснователно? Тук на доизживяване са оставени хубави села с интересно минало, помнещи и едни доста добри времена, защото този край навремето бе доста богат - нещо, което надали интересува вече някой, освен статистиката.

А какво показва тя, както и целите интервюта с кметския наместник и жители на село Големаново, можете да чуете в звуковия файл.