Анджела Георгиу: Живот за изкуството

Интервю на Ирена Гъделева с оперната дива Анджела Георгиу

Оперната дива Анджела Георгиу пя за първи път в България – на сцената в зала 1 на Националния дворец на културата тя си партнира със Софийската филхармония, маестро Найден Тодоров и американския тенор Стивън Костело. Всъщност Костело се превърна в откритието на вечерта за многото меломани, присъствали на събитието. Публиката беше щастлива – до степен, че бисовете след богатата на стилове и красива музика програма съставиха една почти цяла трета част на концерта.

Анджела Георгиу също беше щастлива – личеше си по вихъра, който я увлече, а увлече и българските музиканти зад нея. В ексклузивно интервю за предаването "Алегро виваче" по "Хоризонт" тя сподели:
"Артистите като цяло имат късмета да получават незабавната реакция на публиката. Това е самата истина. И това е наистина целият ми живот. Това мое чувство се зароди още в детската градина – първата песен, която изпях, беше приспивната на Брамс, при това на немски език – аз просто повтарях по слух. И когато пях пред моето семейство, пред децата и публиката, видях сълзи в очите на много хора и си казах: "Леле, това е страхотно! Ооо, мисля, че ме харесват!" И тази реакция много ми допадна. Така че разбрах в много ранна възраст, че трябва да стана артистка, певица. Работих, за да го постигна. Напуснах родното си място 14-годишна и отидох в музикален пансион в Букурещ. От този момент нататък никога повече не попитах когото и да било какво да правя. Винаги съм отсъждала сама за себе си и съм вземала всички важни решения сама".

Казахте на срещата с журналисти в София, че нямате учител.

"Не, нямам учител, нямам пианист-корепетитор – всички мои роли от 18-годишна възраст нататък никога не съм обсъждала с никого, що се касае за техника, стил, език, музикалност. Сама съм ги работила. Трябва да ви призная също, че аз съм любителка на операта и в момента, в който реша, че ще науча някоя роля и ще започна да я изпълнявам, аз започвам да прослушвам всички възможни записи, правени някога. Искам да знам по какъв начин мога да я съградя по мой си начин, да бъда себе си в нея – води ме моят инстинкт. Всичко, което правя, го правя с моя инструмент и моя темперамент. И моя тембър – истината е, че той е дар от Бога. Също така дишането, което е толкова важно за всеки оперен певец. На първия ми урок – бях на 14 и тогавашната ми учителка ме накара да дишам, аз ѝ показах какво мога и тя ми каза: Никога не променяй това! Никога те съм споделяла това с никого до днес. Може да се каже, че съм родена с това качество – природно са ми дадени някои важни детайли от певческата техника и с времето се научих да ги пазя възможно най-дълго".

В България често казваме, че талантливите хора, особено младите, трябва да отидат в чужбина, за да бъдат оценени по достойнство.

"Абсолютно! И не само в България е така. Но за артиста няма значение с какъв паспорт е. На кого му пука! Големите звезди са с международна кариера – ако някой има голям талант, трябва да бъде чут и видян от хората по света, без значение дали е пианист, цигулар, певец. Музикантите нямат граници. Не можеш да направиш кариера, без да се качиш на самолет. Вижте мен – аз постоянно пътувам. Разбира се, благодаря на Бога, че тежката ситуация в нашите посткомунистически страни се промениха и аз можах да изградя кариера наравно с англичаните, американците или французите. Ако искате да направите кариера – не оставайте у дома. Трябва да учите. Трябва да откривате. А хората трябва да откриват вас".

Анджела Георгиу сподели, че има домове в две различни държави. Често със сегашния си съпруг Михай, който също е певец и с когото се е запознала в Кралската опера "Ковънт Гардън", обичат да се връщат в Букурещ.

"Когато съм свободна, се прибирам у дома. Но това не се случва толкова често, както можете да си представите. Зависи от графика ми. Опитвам се да поддържам на висота кариерата си, но не пея твърде много – никога не съм пяла по много – не съм на състезание. Предпочитам да правя най-доброто, а не най-много".

Казвате в едно интервю, че има роли, за които мечтаете – като Дездемона и Федора, но никога няма да молите никого за тях.

"Не, не бих молила. Ако няма добри продукции или не ми е интересна постановката – отказвам ролята, предпочитам да изнасям концерти. Аз съм честна към себе си и когато кажа „Да“, казвам го от цялото си сърце и после не си променям мнението".

Споменахте на пресконференцията в София, че се е случвало да отказвате участие в модерни постановки, които не приемате, защото променят цялостната концепция и идеята на автора. И като говорим за модерност – какво мислите за социалните медии и тяхното влияние? Приемате ли този нов начин на рекламиране на артистите и театрите?

"Харесва ми, да. Но същевременно моите колеги днес нямат възможностите за огромна реклама, които аз имах навремето. Правех толкова много записи. А ла карт – аз си избирах всичко: заглавието, диригента, оркестъра, коя опера в коя зала да се запише – всичко! Всяка подробност от моите албуми и ДВД беше мое решение. А след това дни наред изработвахме реклами – клипове за телевизиите и радиостанциите. Така че, когато излизаха първите ми дискове с Травиата и Бохеми, или Реквием от Верди, целите градове, всички книжарници бяха обсипани с постери с моето лице. Сега става по-лесно, но въздействието не е същото, защото информацията е твърде много и хората не могат да се фокусират. Не всички са наясно как се изгражда личност и как се става истинска звезда в операта. Има толкова много, но почти звезди. Малко не им стига. Не е същото, чисто технически – има много добри певци сред моите колеги, но те живеят в труден свят. Това го виждам. За да станеш голяма звезда днес, трябва да си умен. Да знаеш как да постигнеш всичко с помощта на медиите и да имаш много добър пиар".

В края на нашия разговор попитах Анджела Георгиу за нейната биография, наречена „Живот за изкуството“ (очевидно по молитвата на Тоска от операта на Верди), публикувана през 2018 г. Какво иска хората да знаят за нея?

"Прочетете книгата – отговори ми тя – това е изкушение. Първата ми биографична книга, между другото. Американски издател предложи на англичанина Джон Толански да я напише – той е мой приятел и е музикален критик. Критици по целия свят се превърнаха и в мои почитатели, така че съм късметлийка. Мисля, че ще Ви хареса книгата, а след като я прочетете, ще си говорим отново. Защото в нея има много истории, които никога не съм разказвала в медиите".

Интервюто с Анджела Георгиу можете да чуете в звуковия файл.

Още от Алегро Виваче