„Мария от Буенос Айрес” гостува на сцената на Народния театър

Рецензия на Петър Пламенов

Тангото е музика на ярката безпощадна южна светлина, но тангото е и музика на нощта, на възпламенената страст, която кара звездите да потреперят в небосклона. Тангото е музика на чистата радост и на безпределната скръб, на трагичното отчаяние и на възраждащата се надежда. Неповторимият като музикална дързост и темперамент южноамерикански композитор от Аржентина Астор Пиацола превръща тангото от градско забавление за бедните „танц под звуците на барабан” в самостоятелен художествен стил и жанр. В своите над 300 танга и почти безчетна музика за филми – над 50, театър и балет, Пиацола смесва в ярко експресивно акустично единство танго ритми и мелодии с класическа структура и разработка, джаз елементи и специфичен аранжимент. Той не просто е създател на т. нар. високо художествено „tango nuevo”, но в своя стремеж за извиси този вид музика, го довежда до напълно самостоятелна звукова картина и ярко разпознаваем стил.
      

Единствената танго-опера, която обаче създава, е „Мария от Буенос Айрес” от 1968 г., в която се съчетават началата на танца, театъра и пеенето. Либретото е дело на поета Хорасио Ферер и само по себе си е сложна амалгама от метафори и религиозни препратки в стила на латиноамериканския магически реализъм и сюрреалистичното смесване на въображаемо и реално, подсъзнание и действителност. В центъра на разказа е магнетичната Мария, чийто живот е проследен от раждането, през детството, младостта, падението като проститутка и момиче на удоволствията и преображението й в светица, очистващото преобразяване в състрадателната Дева Мария, Божията майка. Изградена на принципа на ретардацията, посредством фигурата на разказвач на приказки - Живко Джуранов – споменът за Мария – най-голямата майсторка на песните и любовта от мизерните бордеи на Буенос Айрес, която мъжете боготворят и в същото време поругават, остава винаги жив и звучащ.

За съжаление, въпреки ярката сценична реалност, създадена от режисьорката - визионерка Веселка Кунчева и някои от безспорно ефектните в зрелищно отношение сцени, потокът на разказа се запъва от липсата на цялостна интерпретативна стратегия. Емоцията от начало до край е оцветена в една и съща драматично-напрегната интонация, която изморява и нагнетява психологическо неудовлетворение. Така е и при интонационно много вариативния иначе глас на Живко Джуранов, който обаче така и не разгръща рецитаторския си дар, и при твърде отвореното плакатно пеене на Люси Дяковска, без търсене на нюанси и тембри. Доста по-сполучливо в стилистично отношение е музикалното присъствие на Момчил Караиванов, чийто красив тенор успява да изрази както страстта, така и особената танго меланхолия, онази нега по пропиляното и несъстоялото се, която винаги придружава човека...

В звуковия файл чуйте цялата рецензия на изкуствоведа Петър Пламенов за гастрола на Пловдивската опера на сцената на Народния театър "Иван Вазов".


Още от Каста дива