Концлагерът "Белене"- да помним, за да се знае

Милен Дулев, кмет на Белене

В "Памет нашенска" разтваряме едни доста мрачни страници от недалечната българска история - тези на трудовите лагери на територията на нашата страна. Страници, които са оставили отпечатък върху десетки хиляди български семейства. Страници, чието съдържание не трябва да забравяме, за да не се повторят никога повече в историята ни. Избрахме да говорим по темата, защото в началото на месеца се навършиха 70 години от откриването на Трудово-възпитателното общежитие "Белене". Днес до него може да се стигне само с разрешение на местните власти и управата на затвора, който функционира на остров Персин в река Дунав. Метален понтонен мост води до мястото на бившия лагер. Там от 1949 година са затваряни интелектуалци, земеделци и хора, политически и идеологически противници на комунистическия режим, това разказва Милен Дулев, кмет на град Белене:

"Около 30 хиляди души са минали през Белене. Имало е и женски затвор, който е бил на 4 км, на съседния остров - Щуреца. Единственият лагер от тези 25 в България, от който има някакви останки, е Белене. Автентични са, от последния период. Две сгради. Осем бараки. От 300 до 500 души са били в една барака. Нямало е вода или ток. Дигите са направени по-късно. Пътищата са правени на ръка. Около 5000 души са били най-много в един период. Имало е лагер за хулигани- младежи."


Първите обитатели на лагера пристигат през април 49-а година. Те са били около 250 души, земеделци, които дори не са знаели къде точно са докарани. През 1959 година за пореден път лагерът се затваря, като част от обитателите му са прехвърлени след съд и присъда в новопостроения затвор "Белене", който се намира на около 6 км от о-в Персин. 

Първоначално в лагера са работели хора от други населени места, за да не се знае в града какво има на острова. Първите зими след създаването на лагера затворниците са облечени във войнишки дрехи, станали ненужни след войните. Те живеели в няколко леко вкопани в земята палатки. Имало е бивши министри, генерали, индустриалци, над 120 свещеници - православни и католически. Милен Дулев разказва за своя съгражданин Никола Алексиев:

"Алексиев е бил фронтовак от войните за национално обединение. След това е кмет на Белене, такъв става през 1920. През 1926 година става околийски началник на Свищов. Депутат е в пет народни събрания. Известен деец на БЗНС. След 44-а година е кмет на Белене, но през 49-а го вкарват в лагера".

Днес в лагера има списък с имената на затворниците, на тези които се знаят, защото има и безименни. Милен Дулев разказва, че лагерът е създаден по руски образец и обяснява, че е легенда това, че мъртвите са били хвърляни като храна в местен свинарник:

"Не са били избивани толкова хора, просто не е имало ядене, не е имало хигиена. Правени са масови гробове. Но не е имало хвърляния на прасета, просто глиганите са ги изравяли."

Официалното име на лагера е било „Работнически лагер за превъзпитание“, а оцелелите и "превъзпитани" там хора се срещат веднъж годишно на острова, за да почетат паметта на загиналите. 

Разказа си кметът на Белене завършва с думите: 

"Ние не съдим никой, ние искаме само да запазим историята, защото искаме да се знае."


Още от Цветовете на деня