Великите европейци - Гьоте, трета част

През септември 1786 година Йохан Волфганг фон Гьоте пристига на поклонническо пътешествие в Италия и първо е за около месец във Венеция. Там има доста приятни, но и някои неприятни преживявания в прочутите венециански места за изтънчени сексуални удоволствия, а в края на октомври пристига в Рим. 

Гьоте има големи очаквания за впечатленията си от античното наследство, но е разочарован от това, което вижда. Руините на Рим го оставят студен, но той намира топлота в човешкото присъствие - живее месеци наред в компанията на млади немски творци, изкарва една дълга любов с неизвестна нам вдовица, а художникът Вилхелм Тишбайн рисува един от най-знаменитите портрети на мъдреца от Ваймар. 

Впрочем 37-годишният Гьоте в онзи момент все още не е получил това наистина върховно признание, въпреки че е може би вече най-известната фигура от немския артистичен свят. Той няма и самосъзнанието за величието си, все още търси себе си и истинското си място в света на духа. Намира търсеното обаче на следващата година, когато продължава пътуването още на юг, към Неапол и Сицилия. В Неапол поетът влиза в кръга около британския посланик сър Уйлям Хамилтън. Вероятно помните това име покрай пикантната история с жена му, лейди Хамилтън, и скандалната ѝ връзка с прочутия британски адмирал Нелсън. 

Но, освен че не пропуска удоволствията на светския живот,  Гьоте не забравя и защо наистина е в италианския юг. Той изкачва кратера на вулкана Везувий, гледа фреските в Помпей и Херкулан, но истинското откровение идва при него в Сицилия. Сам поетът пише: „Тук най-после аз разбрах, че моето пътуване започва да придобива форма”.

Е. Шварцкопф, 7.52

Сам застанал почти „на попрището жизнено в средата”, какво толкова намира Гьоте в Сицилия? Намира простотата на гръцката античност. Тя е вградена в пейзажа на острова и тук приключенията на Одисей не изглеждат невероятни. Както пише енциклопедия „Британика” по този повод: „По-късно Гьоте дори пофлиртува с идеята, че Омир е сицилианец”. На острова поетът вижда истински дорийски храмове, останки от антични гръцки градове, посещава места, където се случват истински случки от гръцката митология и история, където са живели и умирали философи. 

Преживяното в Сицилия се смята за една от връхните точки в живота му, то му дава възможност да осмисли своя поетичен талант и мисията си на поет. Така Гьоте, който по онова време вече не е част от движението „Щурм унд дранк”, но още не е част и от нищо друго, се връща в родината, за да дооформи зреещия вече период на тъй наречения „Ваймарски класицизъм”. В тази по същество неокласическа литературна и естетическа традиция, освен него, се вписват имената на Шилер, Виланд и Хердер. Ваймарският класицизъм е опит да се постигне нова хармония между прекалената възхвала на разума от страна на Просвещението и прекалената възхвала на чувството от страна на Романтизма. Смята се, че въпросната епоха отмира със смъртта на самия Гьоте през 1832. Пряко или косвено, плод на усещанията и идеите от италианското пътуване са и най-значимите литературни творби на Гьоте – драмите „Ифигения в Таврида”, „Егмонт” и „Торквато Тасо”, както и „Навзикая”, незавършена пиеса в стихове, от която обаче са запазени брилянтни пасажи. Малко по-късно се появява епичната поема „Херман и Доротея”, а е публикуван също и един готов вече откъс от „Фауст”. Голяма слава носи на Гьоте и появата на образеца на тъй наречения „нов образователен роман” – „Вилхелм Майстер – години на учение” и „Вилхелм Майстер – години на странстване”.

 Би било грешка обаче да се четат романите за Вилхелм Майстер, без да се знае, че те носят истинско масонско съдържание. Показват го дори само заглавията им, доколкото ученето и странстването са основните деяния на двете първи масонски степени – чирак и калфа. Гьоте е приет за масон във Ваймар, в ложа „Амалия”, още през 1782 година, а две години по-късно става майстор. Един негов колега пише, че той и като възрастен „остава интелектуалният център на ложата”. Така или иначе, след Сицилия, поетът обикаля още малко из Италия, а почти цялата втора година от престоя си прекарва във Венеция. Но докато събитията от първата година са подробно описани тук и там, то времето във Венеция е обвито в мъгла - а на тази база се раждат множество спекулации, свързани най-вече със сексуални приключения.

Е. Шварцкопф, 9.20 

Гьоте се връща във Ваймар неохотно. Това е разбираемо. Той вече е човек с нова философия за живота, както казват някои – „едновременно класическа и езическа”, носи и нови идеи за стойността на поезията, но елитът на немското общество не е мръднал ни на йота и още живее във времето на „Щурм унд дранк”. Гьоте се разбира с херцог Карл Август да не поема всичките си стари административни задължения, за да има достатъчно време да се занимава с писане. 

Той все пак запазва мястото си в Държавния съвет, тоест, политическото си влияние, поема и ръководството на театъра във Ваймар, начело на който остава чак до 1817. Гьоте издига силно нивото му и го прави най-известният театър в Германия, като събира най-прочути актьори и представя нови немски пиеси, включително на Фридрих Шилер, с когото го свързва здраво приятелство и творческо сътрудничество. При връщането във Ваймар обаче старите контакти са замрели, дори фрау фон Щайн, възмутена от тайното му заминаване, къса с Гьоте и, макар любовта им да преминава в дълго приятелство, това му тежи. Отначало той, малко или много, се оттегля в себе си, но сравнително бързо се утешава. 

Първо, пише своите знаменити „Римски елегии” и второ – взима си 16 години по-млада любовница, с която, за ужас на доброто общество, веднага заживява открито дома си. Христиане Вулпиус, дъщеря на дворцов чиновник, изобщо не е интелектуалният тип жена, по който Гьоте обикновено залита. Напротив, тя е по-скоро типичната немска домакиня – руса, синеока, червенобуза, леко пълничка, леко глупавичка, но му ражда син, създава му домашен уют и двамата явно се разбират. Те са заедно в продължение на 18 години преди да сключат брак, а после още 10, до смъртта на Христиане, нищо, че през това време Гьоте често е влюбен в други жени – музи, които, с напредване на възрастта му, стават все по-млади. Последната подобна история е със 17-годишната Улрике фон Левецо. Гьоте е вдовец на 72, влюбен до уши и предлага брак, а Улрике май няма против да стане фрау Гьоте, обаче родителите ѝ предотвратяват това. Друго изключително широко поле за дейност, към което Гьоте насочва огромна част от усилията си след завръщането от Италия, са природните науки. 

По онова време той вече има най-голямата колекция от минерали в Европа – 17 800 скални екземпляра. Изобретява собствен барометър, в полето на анатомията открива тъй наречената интермаксиларна кост у човека, и до днес известна като „кост на Гьоте”. Покрай градинарството пък се интересува от морфология на растенията и пише книга, в която развива теория за постоянните метаморфози в природата. Някои от идеите му вдъхновяват Дарвин и той използва елементи от тях в работата си върху теорията за произхода на видовете. За връх на научната си кариера обаче сам Гьоте смята теорията си за цвета и природата на светлината, с която опонира на самия сър Исак Нютон.

Мефистофел, Аз съм духът

През 1810 година Гьоте издава книгата „Теория за цветовете”, в която развива идеята, че цветът се получава от взаимодействие между светлината и тъмнината чрез посредничеството на мътна среда. В прочутите автобиографични разговори, които води със секретаря си Екерман, той казва: „Що се отнася до онова, което съм направил като поет, аз не намирам особен повод за гордост в него. Но това, че през моя век съм единственият, който знае истината за трудната наука на цветовете – за това съм немалко горд и имам съзнание за превъзходство”. 

Уви, гениите също грешат и теорията на Гьоте за цвета е разбита от физическа гледна точка. Все пак обаче книгата му оказва влияние – не на физиците, а на художниците и философите. Работата е там, че в теорията на Нютон е развит главно въпросът за самия характер на цвета, постигнат чрез разлагане на светлината, докато Гьоте се занимава основно с възприятията на зрителя. Художникът Джоузеф Търнър изучава книгата и се ръководи от нея, а бащата на абстракционизма Василий Кандински нарича теорията на Гьоте „една от най-фундаменталните научни разработки”. През 20 век Мичъл Фейгенбаум, един от бащите на Теорията на хаоса, казва: „Гьоте е бил прав за цветовете”. Така или иначе обаче, не някоя научна теория, а трагедията в стихове „Фауст” е постижението, което поставя голямата корона на вечността върху името и делото на Йохан Волфганг Гьоте. Нейната първа част е завършена през 1806, година след ранната смърт на Шилер, а втората – броени месеци преди смъртта на самия Гьоте. Историята е базирана на легенди за живота и смъртта на доктора от Краковския университет Георг Фауст, човек от 16 век, за когото се мълви, че има големи умения в магията и алхимията, защото е сключил сделка с дявола и е получил способности срещу продажба на безсмъртната си душа. 

Защо ли обаче, като проследявам живота и делата на Гьоте, на мен все ми се струва, че той самият е нещо като прероден Фауст. Или някакъв нов Фауст от 18 век, на свой ред сключил прочутата сделка с Мефистофел. Не знам дали е така. Факт е обаче, че, въпреки големите си умения в магията на словото и алхимията на живота, самият Йохан Волфганг Гьоте умира на 83 от инфаркт, а последните думи, които му се приписват, гласят: „Светлина! Повече светлина!” Дано е получил желаното.

Мефистофел, финал


Още от категорията
Фрагмент от картина на Свесто

"Търси се небе" в Галерия "Арсенал оф Арт"

Галерия “Арсенал оф арт“ в Пловдив представя изложбата „Търси се небе“ на Светлозар Стоянов – Свесто. Откриването е от 18 часа на ул. Магура 4 в Капана. Това е третото гостуване на автора в Пловдив с негови картини живопис. Светлозар Стоянов е завършил специалностите "Изобразителни изкуства" и "Българска филология". Създал и развил своя..

обновено на 18.06.19 в 10:01

Облаци и хора в Галерия "Резонанс"

Изложбата на Снежана Симеонова „Облаци и хора“ – камък и бронз се открива в галерия Резонанс.  Тя представя цикъла са „Облаци” - символи на лекота, свобода и вечно движение и и „Смачканите хора” като тяхна противоположност, свързани с нишките на човешките копнежи по недостижими за нашето съвремие идеали. Снежана Симеонова е автор, който..

публикувано на 18.06.19 в 07:03

Летни сензации очакват археолозите от Малтепе

Старт на археологическия сезон  на могилата Малтепе дадоха символично директорът на Регионалния археологически музей  Костадин Кисьов и кметовете на общините Пловдив и Марица  Иван  Тотев и Димитър Иванов. За  проучванията на мащабния археологически паметник  от 3 в. сл. Христа  са  осигурени 300 000 лева, уточни Тотев.   Цел на археолозите..

публикувано на 17.06.19 в 13:54

Георги Терзиев представя "По пътя на коприната"

Художникът Георги Терзиев представя днес 29-тата си самостоятелна изложба "По пътя на коприната"- акварели от Азия и Европа.  Тя ще бъде открита в Регионалния етнографски музей в Пловдив. Авторът отбелязва:   Предал съм преките си впечатления, прекосявайки цяла Азия от Тихия океан през Китай, Узбекистан, Арабския полуостров, цяла Европа..

обновено на 17.06.19 в 11:14

Ученици от НХГ "Цанко Лавренов" с изложба в Радио Пловдив

В Културен център на Радио Пловдив изложба плакат откриват учениците от 11 клас на Национална художествена гимназия „Цанко Лавренов“.  Девет млади художници представят 20 плаката, които изненадват и доказват, че расте и се развива талантливо поколение, което очаква признанието на публиката. Интервю с Костадин Отонов можете да чуете в звуковия..

обновено на 17.06.19 в 11:13