РЕКЛАМА

Великите европейци - Астрид Линдгрен

„Човек никога не бива да води маймуни със себе си, когато отива някъде” – твърди Пипи Дългото чорапче. Но може ли човек да води маймуни, когато се връща отнякъде – този въпрос остава завинаги нерешен, защото не сме попитали навреме.

Под „ние” имам предвид поколенията деца, родени след раждането на самата Пипи през 1945 година и израснали с нейните фантастични приключения, разиграли се в рамките на един обикновен свят. А като казвам, че не сме попитали навреме, имам предвид, че през 2002 година, на смешната възраст от едва 94, истинската Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче, наричана още Астрид Линдгрен, си тръгна от Земята, като остави след себе си половината отговори. И отиде на Небето, откъдето ни гледа как се бъхтим, за да открием другата половина. „Дали е трудно да се лети” – пита се Пипи и сама си отговаря: „Човек сигурно би могъл да се научи да лети надолу. Но положително е по-трудно да се лети нагоре”. Е, тя отлетя.

За да се случат наистина фантастични приключения в наистина обикновен свят като нашия, трябва да имаш наистина развинтено въображение. Да, неща като свобода на духа, пишеща машинка и огромен талант, бликнал неизвестно откъде чак на 37 години, също помагат. Но основното е да си малко чалнат и да не ти пука как те възприемат другите, когато си себе си. През 1999 година Астрид Линдгрен е избрана от своите сънародници за швед на столетието. По този повод казва: „Аз съм стар, умиращ човек, почти сляп и напълно луд. И този човек вие правите швед на столетието? Трябва да сте много предпазливи и с никого да не споделяте това, тъй като хората ще решат, че шведите не са наред.” Съвсем наред са, но те, както и всички останали, са възхитени от непреклонния дух на това момиче, което на 70 продължава да се катери по дърветата, а на 80 намира ново приключение - полет с балон. През 1988 година писателката, която често се представя на непознати като „Астероид Линдгрен”, води кампания Швеция да приеме закон за защита на домашните животни, популярен като „Закона Линдгрен”, и самият премиер идва на среща с нея. „Много разумно от ваша страна да дойдете с охраната си, човек никога не знае какво може да очаква от мен, когато съм в такова настроение” -  подмята 81-годишната Астрид. И майчински потупва премиера Карлсон по бузата. И защо не, нали тя, освен на Пипи, е майка на истинския Карлсон - „красив, умен, прилично дебел мъж в разцвета на силите си”, който живее на покрива на една обикновена къща в Стокхолм и има перка на гърба си, с която лети където си поиска. А какво да кажем за Емил от Льонеберя, Кале Бломквист, Роня, дъщерята на разбойника и другите незабравими образи, чрез които Астрид Линдгрен обогати детството на света през втората половина на мрачния и прекрасен 20 век. 

„Да се научиш да свириш на пиано, без да имаш пиано под ръка, изисква страшно много упражнения” – категорична е Пипи. Същото важи и за писането, за което Астрид Линдгрен се подготвя дълго и с много вътрешни упражнения, макар отвън да изглежда така, сякаш не прави нищо по въпроса. Тя е родена през 1907 година в малка семейна ферма в Южна Швеция като Астрид Анна Емилия Ериксон. Има щастливо детство, пълно с крави, ливади, дървета и игри. После горе-долу ходи на училище, но на 16 го зарязва, защото смята, че няма смисъл от повече. Кльощавото момиче си отрязва косата до неприлично къса прическа, носи панталони с високи ботуши и някак се оказва в екипа на местния вестник във Вимерби. Там върши техническа работа, не ѝ дават много да пише, дори когато се залюбва с шефа – почтен женен човек с осем деца, поне 30 години по-възрастен от нея. Естествено, за по-весело, Астрид забременява, шефът иска да се разведе и да се ожени за нея, но това е почти невъзможно в консервативна Швеция, а и самата тя не иска. Като добри лютерани, нейните ужасени родители отказват всякаква помощ, местната общественост е възмутена и размахва пръст, затова Астрид заминава за Стокхолм, където кара курсове за секретарка. Междувременно прескача до Дания, за да роди сина си Ларс в клиника, където не питат за името на бащата. Там намира и приемно семейство, което се грижи за детето, докато тя си стъпи на краката. Положението е отчайващо, но въпреки всичко, Астрид пътува постоянно до Копенхаген, за да вижда сина си. Светлина просветва, когато родителите ѝ приемат все пак да се грижат за внука, а нещата се подобряват още, когато Астрид се жени за Стюре Линдгрен, шефът на Кралския автомобилен клуб, където тя е секретарка. Стюре осиновява Ларс, а три години по-късно се ражда и дъщеря им, Карин. През 1941 година, когато е болна и иска мама да ѝ разкаже история, уморената Астрид пита – за кого този път. И Карин спонтанно изрича името, което после ще завладее света - Пипи Дългото чорапче. Така започва всичко.

По същото време, докато Астрид Линдгрен разказва на дъщеря си историите за Пипи, се случват и други важни неща. Например – война. Линдгрен е ужасена и води дневник, който започва на 1 септември 1939 г. така: „Войната започна днес. Никой не вярваше, че е възможно. Вечерта бяхме с Елза в парка, децата бягаха около нас. А ние ругаехме Хитлер и вярвахме, че война няма да има. Но ето, че стана тъкмо обратното”. През войната Линдгрен работи за шведските тайни служби като цензор на писма и вижда доста по-ясна картина от повечето си сънародници. Тя е хем доволна от неутралитета на Швеция, хем засрамена, че семейството ѝ има на масата храна, за която мнозина в Европа само мечтаят. Астрид Линдгрен ненавижда диктатурите и диктаторите, за нея това е война между две чудовища – Хитлер и Сталин. С трезвия си детски ум, тя пише нещо много достойно и вярно, което обаче дори в днешни дни би получило критики от левичарските европейски кръгове: „За нас, шведите, отслабена Германия може да означава само едно – че руснаците ще ни стиснат за гушите. Бих предпочела до края на живота си да казвам „Хайл Хитлер”, отколкото руснаците да дойдат при нас. Не мога да си представя нещо по-отвратително от това”. Така или иначе, този военен дневник, който вижда бял свят едва през 70-те, е писан паралелно с историите за Пипи. Малко трудно е да си представим това, но в книгата все пак има поне един ясен знак. Спомняте ли си, когато Пипи, Томи и Аника отиват на цирк? Там един огромен мъж показва мускули като вдига разни тежки неща и призовава куражлиите от публиката да се преборят с него. Е, Пипи, естествено, го тръшва на земята. Обаче да ви припомня – този нафукан тип се казва Адолф. И това не е случайно.

През май 1944 година Астрид Линдгрен завършва историите за Пипи и изпраща ръкописа на издател. Тя знае, че книгата разбива всички табута и е предизвикателство към представата за децата изобщо и възпитанието им в частност. Затова придружава текста, по-късно определен от някои критици като „анархистичен”, с бележка до издателя: „Надявам се да не ме предадете на социалните служби”. „Все пак имах две деца и се страхувах, че чиновниците ще си помислят – що за майка е тази, щом съчинява подобни истории” – пише по-късно Линдгрен. Разбира се, точно това си мисли издателят. Той категорично отказва да издаде ръкописа, за което започва да се хапе отзад още на следващата година, когато „Рабен и Сьогрен” пускат Пипи на пазара и тя заживява шеметен живот – първо в Швеция и Дания, после в цяла Европа, а накрая и по целия свят. Междувременно Астрид Линдгрен има проблеми с мъжа си, който си намира млади любовници, а после страда, че ѝ изневерява и се лекува от страданието, като се налива с алкохол. Тя не се развежда с него и го изпраща в последния му път през 52-ра. Синът ѝ, Ларс, също не е особено щастлив с травмата си на изоставено дете, депресиите отключват рак и той умира също сравнително млад. „И аз съм готова да умра. Ще го направя с радост, но сега трябва първо да изчистя къщата” – казва Астрид Линдгрен в едно от последните си интервюта. В Швеция, освен голяма литературна, тя е и голяма обществена фигура. Линдгрен например спомага Швеция да стане първата страна в света, приела закон, който забранява телесните наказания на децата. Не толкова успешна е нейната позиция срещу членството на страната в ЕС, но то е, защото журналистите по онова време някак избягват да ѝ дават думата, иначе не се знае как щяха да се обърнат нещата. Най-успешна си остава, разбира се, кампанията, която Астрид Линдгрен предприема против безумната данъчна система в Швеция. Макар самата тя да е привърженик на управляващата вече 40 години социалдемократическа партия, един ден през 1968 установява, че има нещо много гнило. Оказва се, че за предходната година тя трябва да плати данък в размер на 102 процента от приходите си. По онова време тя получава милиони от огромните тиражи на книгите си, но води скромен живот в стария си апартамент в Стокхолм. „Нямам против да плащам 90 на сто от парите, обаче 102 е вече прекалено” – пише Линдгрен в остра сатира, публикувана във вестник „Експрес”. Не веднага, но скоро и в това отношение настъпва съществена промяна. До края на живота си през 2002 Астрид Линдгрен води още доста битки – някои печели, някои губи. През 1986 година, след смъртта на сина си, спира изобщо да пише, но със сигурност продължава да се чуди над загадките на живота. Както казваше Пипи: „Аз например живея, само за да правя добро на другите хора. А другите хора – интересно те за какво живеят”. 


Още от категорията

Жана Иванова дава уроци с Мастера

Премиера  на книгата  „Уроци с Мастера“  от Жана Иванова ще се състои в Пловдив.  Това е първа нейна книга като писател в съавторство с Вадим Шишкин – един от най-близките ученици на световноизвестния учен Мирзакарим Норбеков. Жана Иванов е издател на книги за него и за Петър Дънов.  Инициатор е на благотворителната акция „Жълти стотинки“, която..

публикувано на 20.10.18 в 09:18

"Катерина Измайлова" в Градския дом на културата

Опера Пловдив  посреща музикалния директор на новата Опера в Астана – Абзал Мухитдинов, който ще дирижира оперния спектакъл "Катерина  Измайлова" тази вечер в Градския дом на културата.  Маестро Мухитдинов е дирижирал на редица престижни сцени като Концертхаус в Берлин, Дворецът Хофбург във Виена, Болшой театър в Москва и др. Репертоарът му включва..

публикувано на 20.10.18 в 08:56

"Пловдив 2019" одобри 11 проекта "в последния момент"

11 проекта на стойност 149 000 лева одобри журито на фондация „Пловдив 2019“ в последната сесия на поканата „В последния момент“. Селекцията е от 162 подаден предложения. С по 20 000 лева ще бъдат подпомогнати идеите на фондация „Заедно“ за Фестивал за децата и семейството „Синьо лято в Пловдив“, на Градската художествена галерия , която..

публикувано на 19.10.18 в 13:35

В "Срещите" - българските земи три века преди Аспарух

Интересен разговор с проф. Дамян Попхристов и  изследователя на  древните цивилизации Петко Атанасов.  Въпросът е - защо търсим себе си все назад,назад във времето? И какво това време ни обяснява  на  нас-днешните българи?

публикувано на 19.10.18 в 11:04

Международни фотографски срещи „Следите остават“

Международни фотографски срещи под надслов „Следите остават“ се откриват с камерен концерт в Балабановата къща. Събитието е част от програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. Проектът представя фотографски изложби, лекции и обсъждания, фокусирани върху един все още недостатъчно дискутиран период от развитието на фотографията..

обновено на 19.10.18 в 06:56

Премиера на “Перо от черен котарак“ на Лилия Христова

Премиера на сборника с разкази “Перо от черен котарак“ на Лилия Христова ще се състои вКултурен център Тракарт.    Това е първата белетристична книга на бургаската поетеса.  Разказите изследват какво се случва с романтиката на любовта в нашето неромантично време.  „Нейните герои и героини са готови да платят цената, за да..

публикувано на 19.10.18 в 06:19

Румънският карикатурист Раду Яцку в Пловдив

Румънският карикатурист Раду Яцку идва в Пловдив за да представи своята изложба Карикатура в Етнографския музей. Той е румънски каритакурист, основател на Антология на карикатурата, която е витрина на автори от цял свят.   Карикатурата за него е един кратък полет с делта план в небето над ежедневието на битовизмите, откъсване от земното..

публикувано на 19.10.18 в 05:53