„След скандалите, свързани с фестивала анализирам нещата. Бих разделила фестивала и случващото се тук на два конкурса. Единият е чисто филмов, а другият е конкурс за демокрация и устойчивост в условия на демокрация - сподели тя в „Артефир”. С други думи това, което се случва във филмовата програма е много положително. Представяте ли си - 3 хиляди души са си купили билети да гледат българско кино?! Има един изключително ползотворен процес на възраждане на българското кино, нещо което се признава от всички. Големият проблем си остава какво се случва и ще се случи с това кино? Ние фактически на този фестивал гледаме филми, които са пуснати в производство преди две години. Такава е била тогава политиката на финансиране. С днешното финансиране ще се окаже, че след две години няма да има какво да видим. Може и да няма фестивал тогава. Другата част от фестивала е това, което режисьорите и продуцентите обявиха в своята декларация - протест срещу липсата на финансиране за българско кино, сериозното съкращаване на това, което по закон трябва да получи българската киноиндустрия. Естествено те заявиха, че ако министърът на културата, чиято работа е да осигурява тези средства, не може да си свърши работата, е добре да си подаде оставката. Аз не виждам нищо драматично в това да се иска оставката на един министър. Важно е работата да бъде свършена. Като искаш оставката на министъра на културата, не означава че искаш оставката на правителството. Не означава и че искаш оставката само на лицето Вежди Рашидов, а на целия му екип, заедно с експертите. Хората, които правят българско кино на този фестивал, излизат от анонимност. Има нещо символично. Авторите се отделиха от филмите си. Те излязоха навън, за да заявят себе си като хора, които участват в един процес, подлежащ на унищожение.
В публичното пространство се вихри една идея, че българските кинематографисти са научени да бъдат глезени от комунизма и очакват същото от новата власт. Това все повече се превръща в нонсенс, защото хората които днес правят кино въобще си нямат идея от комунистическа номенклатура. Те в 1989 г. са били по на десет години. Всички представители на културата и изкуството в тази държава констатират, че не се осигуряват законодателните механизми, които ще позволят да се събират пари за българска култура и изкуство. Мантрата за свободния пазар не е вярна, защото пазарът за културни продукти в България не е свободен. Той е див. Държавата е тази, която трябва да осигури баланса между различните интереси, а тя не го прави. Мощните бизнесинтереси могат и се защитават много по-добре. Когато държавата не се съпротивлява на това, излиза че е купена за същите тези бизнесинтереси. Така излиза. Колкото и да е малка тази държава, ние се оказваме като че ли на две различни планети. Изумена съм ,че един министър казва: „Законът няма да се изпълнява, защото сме в криза”?! Това означава отказ от упражняване на власт.
На тези хора нали за това им плащат? Добре е да си отиват, наистина.”
