Днес излиза от печат петата книга на български на датския автор Йеспер ЮЛ, "Агресията: защо от нея имаме нужда и ние, и децата ни". Представя я издателят от "Жанет 45" Манол Пейков.
Послеслов от Ингеборг Шолоси
Книгата на Йеспер Юл за новото и опасно табу, наречено “агресия”, не приключва със затварянето на последната страница. Възрастните, които работят с деца, прекарват времето си с тях и ги консултират и наставляват, няма да забравят прочетеното така скоро!
Нормално е възпитателите, учителите, педагозите и родителите да се радват на дете, което винаги сияе и отвръща с усмивка. В такива ситуации сякаш ни облива неподправено щастие. Но защо дискриминираме децата, които не ни даряват с такова крайно усещане за блаженство, а вместо това ни причиняват грижи, тревоги и безсънни нощи? Защо определяме тези деца като “проблемни”, защо ги изпращаме на специализирани психологични или психотерапевтични сеанси и се мъчим да ги вкараме в “правия път”?
Твърди се, че напредък се постига само с позитивно излъчване. На страха, отхвърлянето, яда и гнева се гледа с лошо око. Много често не се осмеляваме да си кажем честно какво изпитваме и какво желаем, защото се опасяваме, че подобно поведение може да бъде изтълкувано погрешно. Избягваме откритото общуване и развиваме до съвършенство неискреността във взаимоотношения си. Отдавна сме добили имунитет към лицемерието и вече дори не го забелязваме. После се удивляваме защо вместо да са все по-приветливи, околните стават раздразнителни и агресивни.
Докато пазим самообладание, обществото ни приема. Изпаднем ли в депресия обаче, започват да се кокорят насреща ни и да се чудят: “Ама как е възможно! Та ти си винаги толкова бодър, толкова позитивен, толкова весел!”. Ако се развилнеем и застрашим нечий живот, светът престава да ни разбира. “Просто невероятно! Беше така мил, така любезен и кротък!”
Всеки се стреми да “помогне”: с успокоителни думи, с всевъзможни изрази на приятелство и с безкрайно внимание. На никого не му хрумва да предложи платформа, на която конфликтите и агресията да се изкажат или изпуснат свободно.
Възможно ли е родителите, възпитателите и педагозите да са се откъснали от действителността и да са се капсулирали в своя екзистенциална сфера, в която няма нищо друго, освен любов? Нищо подобно! Те просто са възприели специфичен начин на говорене и поведение, който на външен вид не изглежда агресивен. Бихме могли да го наречем “насилствена приветливост и коректност”.
В действителност той представлява добре прикрита агресия и вербално насилие и е инструмент на по-големите и по-красноречивите в общуването им с онези, които са по-млади и нямат дар слово. Боравенето с този инструмент не носи рискове, тъй като истинската природа на тази форма на агресия се разкрива само чрез опита на по-слабите. И тъй като свидетелствата на по-слабите обикновено не се взимат на сериозно, насилствената приветливост и коректност продължават да се ширят ненаказано. А точно те са тези, които нарушават най-силно неприкосновеността на детето – пише Йеспер Юл в настоящата книга. Тя е посветена на “по-слабите”.
Юл няма за цел да се покаже като добър човек – той пише това четиво тъкмо защото е гневен. Че гневът му от поведението на възрастните и забраната върху агресията е искрен, личи от всеки ред.
Редица терапевти признаха и защитиха по брилянтен начин твърдението, че агресията ни е нужна, за да се развиваме като личности. Основополагащи са трудовете на Джордж Р. Бах и Хърб Голдбърг (“Не се страхувайте от агресията. Изкуството на самоутвърждаването”), Реймънд Батегей (“Агресията – средство за комуникация”), Доналд Удс Уиникът (“Агресията – провалът на околните и антисоциалната тенденция”) и Ян-Уве Роге (“На децата им е позволено да са агресивни”). Сред тях се нарежда и Йеспер Юл, който с помощта на множество примери и изследвания показва какво значи хората да не са способни на конструктивно себеотстояване.
Но Юл не само анализира, а и изисква! Отправя апел към онези, в чиито ръце е съдбата на “агресивните” деца и младежи – към възпитателите, учителите, педагозите, терапевтите и родителите. Апелът му не може да бъде подминат току-така, призивът му не търпи отлагане, а книгата не приключва със затварянето на последната страница.
