Радост от/на/във вярата

От 4 ноември, всеки делничен ден, от 21.20 часа, четем „Първият рожден ден” от Теодора Димова
| обновено на 02.01.18 в 09:01
Снимка: Емил Николов

Няма сякаш, пък и едва ли би могло да има, по-подходящо време от годината от времето току преди Рождество Христово, за да се докоснем до най-новата книга на Теодора Димова „Първият рожден ден” и на „Радиоколекцията” по нея, изработена от екип „Драматургични форми“ на програма „Христо Ботев“. Най-подходящо е това време не заради друго, а защото с цялото си същество книгата е обърната към Коледа, взряна е в Коледа, писана е дори, ако щете, заради Коледа. Коледата, Рождеството на Божия Син, е свят ден, който трябва да се ознаменува, длъжни сме да го ознаменуваме. Разбира се, правим го с празнична трапеза, с четенето на Господнята молитва пред всичките ни близки и заедно с всичките ни близки, с прекадяването на стаите и къщата, с изтеглянето на късметите и спазването на постната вечеря, но за Теодора Димова всичко това не е сякаш достатъчно; достатъчното ще е, когато отговорим на Божието въплътяване в човек с текст, който да отвърне на благата вест по същия благовестен начин. Такъв жест е „Първият рожден ден” – благодарност за Боговъплъщението.

Всъщност Теодора Димова извършва нещо, на което от либертианските литературни среди едва ли би се погледнало с добро око, едва ли от тях би се възприело безрезервно – да описва със средствата на литературата евангелската истина. Агностицизмът и атеизмът, както и една повече битова, отколкото същностна вяра така са приклещили съвремието, особено съвремието на Европа, че наистина се чудиш как е възможно с толкова скептицизъм, лаицизъм, че дори и цинизъм да се оформят високи стойности на живеенето, да го бъде човекът не според нормите на материалното и потреблението, а според духовното и възвишеното. Капан, всеобхватен капан... И колко всеобхватен е той, личи във всеки ред на Мишел Уелбек, който, според мен, не е писател на политическите предупреждения и мрачните анти-утопии, а е (о)писател на тъкмо този ръждив капан, сгърчил агностичното общество... 

При Теодора Димова не стоят така нещата, тя е убедена, че вярата е ценност и тъкмо тази ценност тя настоява да утвърди със своите книги. Или, инак изречено, Теодора Димова вярва и вярва не само като редови вярващ, който спазва ритуалите, ходи на черква и се моли пред изображението на Христос, Богородица и светците; тя вярва и като изповеден писател, който с писмото си желае да изяви, заяви и обяви тази своя вяра. И то въпреки знанието ѝ, че вероятно би изглеждала най-малкото наивна, да не кажа нескопосна в очите на възвишено-ироничните интелектуалци-неверници. Когато из Санкт Петербург се разчува, припомня руският литературен историк Павел Басинский, че Лев Толстой променил възгледите си за изкуството, религията и т.н. в посока на християнската вяра, из Санкт Петербург се разчува, че той бил „сошел с ума”. Да, дава си сметка Теодора Димова за възможния порой от сходни подигравки и неразбиране, който би могъл да се изсипе върху нея, от опасността и тя да бъде обявена за загубила ума си. Признава: „Да пишеш за християнската вяра в XXI век е трудна, неблагодарна и пагубна писателска стратегия. Но за мен – единствено смислената.” Май по същия начин както в първите дни на християнството е трябвало да си готов за изпитания, да те подложат на изпитания, на изпитания и изтезания, за да защитиш вярата си, така и днес трябва да си готов за същото, за да докажеш и защитиш вярата си.

Теодора Димова обаче приема тази опасност, привлича я върху себе си, не се страхува да носи този кръст, защото така е в християнството – всеки си носи кръста. А нейният е да инкрустира в литературната сграда евангелската истина по един същностно литературен начин, тоест изящно и красиво. Казвал съм го много пъти, но няма да ми омръзне да го казвам и приказвам отново: онова, което тя прави в територията на литературата, е уникално по своето съдържание и по своя залог – да говори за Евангелието по литературен начин без да го поставя под съмнение, без да го ревизира. Ние знаем какви ли не романи, където се излага било „Евангелие според Пилат”, било „Евангелие според Мария Магдалена”, било „Евангелие според Юда”, Жозе Сарамагу написа дори „Евангелие според Иисус Христос”, а Никос Казандзакис – „Последното изкушение” (от тази перспектива погледнато „Майстора и Маргарита” е също донякъде алтернативен прочит на евангелския текст). Никой обаче, никой писател, поне доколкото на мен ми е известно, не пише „Евангелие според Евангелието”. Е, нашата Теодора Димова го прави, българката Теодора Димова пише на български език Евангелие според Евангелието. И го пише с блестящ стил…
Тази книга е писана заради радост и с радост, за да зарадва и нас, защото – вярвам в това – радостта на вярата, радостта от вярата, радостта във вярата ще спаси света...




























































Още от категорията
Сцена от спектакъла „Хлапачката от 13-ия етаж“

За въпросите, които театърът задава

Как любовта се деформира до степен на домашен тормоз? В какво е силата на жертвата и слабостта на насилника? Тези думи могат и да звучат много красиво, почти като стих, но те са част от анонса към един спектакъл „Синята брада - брак без приказка“ на режисьорката Василена Радева и сдружение „Паник Бутон Театър“, който ще се играе в следващите дни..

публикувано на 16.10.18 в 13:57

Киномания 2018 – очаквания и акценти

Лятото може и да не е тук, но сезонът на фестивалите продължава. И докато в момента тече кино-литературният фестивал „Синелибри“ до 24 октомври, нищо не пречи да се подготвим за Киномания 2018 през ноември. Миналата година фестивалът беше открит с дългоочаквания дебют „Безкрайната градина“ на Галин Стоев. Сега ни предстои да видим – „Времето е наше“..

публикувано на 16.10.18 в 13:24

Маргарита Димитрова за усилието да се създава фестивал

„Живеем в цивилизация на зрелището“ и днес забавата и развлечението са издигнати във върховна ценност на епохата, пише перуанският писател, есеист и Нобелов лауреат Марио Варгас Льоса. И още – културата е забава и ако нещо не е забавно, то не е култура. И напук на това, че живеем в цивилизация на зрелището, в следващите минути говорим за това защо..

публикувано на 16.10.18 в 12:49
Двете нови книги за Китай от български автори.

Нови книги за Китай проучват историята и взаимоотношенията в страната

Бившият ректор на Великотърновския университет проф. Пламен Легкоступ и директорът на институт „Конфуций“ в старата столица доц. Искра Мандова написаха книги за Китай, които представят по нов начин историята и взаимоотношенията в Поднебесната империя. „Културата на китайската епоха Тан” – непознатата екзотика” е книгата на доц. Искра..

публикувано на 16.10.18 в 12:30

Откриват фотодокументална изложба, разказваща историята на Столичната библиотека

Фотодокументална изложба, посветена на 90-ата годишнина на Столичната библиотека, ще бъде открита днес следобед в Градската градина пред Народния театър „Иван Вазов“. Експозицията разказва в снимки историята на библиотеката. Акцент е поставен и върху фондовете, които притежава институцията - богати сбирки от старопечатни и църковни книги,..

публикувано на 16.10.18 в 10:49
Цочо Бояджиев

Цочо Бояджиев: В центъра на моите търсения е съдбата на човека

Поет на месец октомври в "Столична библиотека" и в "Сценична треска" е проф. Цочо Бояджиев. Сам се определя в едно стихотворение като "пастир на думи". Философ, изследовател, преподавател, преводач, фотограф и  поет. Срещата му с читателите ще бъде на 22 октомври в клуба на библиотеката. "Обичам позицията на ученика...Не се придържам към определено..

публикувано на 16.10.18 в 10:36
Кин Стоянов, Александър Михайлов и Георги Кушвалиев (отляво надясно)

„Крилатия козел“ – библиотека за епиграми

„Епиграмата е къса като въздишка. Тя е въздишката на класическата поезия. На иронично-саркастичната, присмехулно-пародийната, дяволитата лирика. Защо лирика? Защото този тип нетипична поезия е интимна като споделяне с околните, тя е със специално отношение към първите между равните, тя е нахъсано четиристишие с характер, с настръхнала кучешка козина, тя е..

публикувано на 16.10.18 в 09:15