Излезе от печат книгата на Петя Александрова „България в потури, но с цилиндър”. Тя е продължение на труд, събрал 50 нашенски истории от XIХ и началото на ХХ век. Новата книга е със същия брой разкази и със същото заглавие. Подобно на първия том и сега авторката с ерудиция и талантливо перо води читателя по пътеките на миналото. Заглавието и на двата тома навява идеята за европейското развитие на българите, излизащи от безвремието на Османската империя. Но книгата не се приема като „витрината” на това развитие. Защото „европейското” на България е пълно с противоречия. В една от историите например се разказва как държавата се е опитвала да влияе върху „независимата” съдебна власт. Непокорният прокурор, който в крайна сметка е отстранен, е не друг, а известният писател Алеко Константинов, сатирик от световна класа. Изкарват го неграмотен едва ли не, без свидетелство за начално училище, а той е имал висше образование като юрист. В друга глава се показва как държавата услужливо подкрепя „свободния пазар” на сексуални услуги. Но, за да не дразни традиционно настроените българи, въвежда един куп морални ограничения, звучащи комично днес – например, на „жриците” забранявали да влизат в известната софийска минерална баня по едно и също време с почтените жени. Но покрай всичко това българската нация се развива и напредва в икономиката, културата, образованието. Израстват големи личности, които авторката увлекателно описва, с всичките им противоречия.
Защо за Петя Александрова е било важно да пише за известни българи от миналия и по-миналия век? Не съм се замисляла дали е важно или не, просто писах така, както ми идеше на сърце и на душа – казва писателката в интервю за Радио България. – И всъщност, каквото е моето писане, откакто съм станала журналист и писател, то си остава същото. Не съм имала предвид да направя нещо толкова оригинално, че да се запомни и да бъде другояче, не както досега е писано.
Една от идеите на книгата очевидно е за тогавашната европеизация на България. Има ли обаче случаи, когато този процес е в обратна посока или европеизацията се получава гротескно?
Има, разбира се, такива случаи. Могат да се намерят вътре такива моменти, в които българинът трудно свиква с новостите. Или пък иска да бъде непременно много модерен имного в крак с… техниката, да речем. Но, от начало, разбира се, не всичко е както трябва. Например велосипедите в България. Първите велосипеди, които са пристигнали, са били чужбински. Има и нашенски майстори, които са се опитали да ги уподобяват. И са направили някакви велосипеди, но отзвукът в населението е бил доста враждебен. Децата са ги сподиряли с викове – нещо твърде странно, твърдо чудато. Смятали са, че това е смахнато като идея. Да се качиш на две колелета, едва крепейки се, за да се опиташ да бъдеш по-бърз от другите – продължава Петя Александрова. Сигурно като обществен престиж е било особено рисковано за някоя дама да се качи на велосипед, но, оказва се, не само за дамите:
Някъде бях чела, че дори монархът Фердинанд си купил велосипед и се мъчил да го подкара в двореца. Дори и той се чувствал малко неудобно и не съвсем добре с това ново нещо. И май се е отказал. Защото никъде го няма с велосипед сниман на публично място.
Как самата авторка оценява книгата си:
За мене е важно на тази книга да не бъде гледано като на сериозна историческа литература, защото тогава може би ще се открият един куп кусури. Тя е написана с малко хумор, с малко снизхождение, с един донякъде женски поглед върху дреболиите, върху подробностите, върху някои комични ситуации.
Книгата бе представена от Румен Леонидов – писател и журналист от БНР. Освен добрата композиция, приятната бъбривост, елегантността на разказа, той открои и факта, че Петя Александрова разказва за личности, в които не сме се вгледали. Като значително постижение Румен Леонидов оценява начина, по който са показани водачите на българския дух, интелектуалците, творците: ...Големи писатели, големи фигури и сякаш те са истинските представители на онова време. …Сега нито уважение към писателите има, дори и кафене няма, в което да се събират както преди. Целият художествен елит на нацията е някак си встрани, оставен на самоизживяване.
А Петя Александрова сподели, че не е открила някакви големи тайни в архивите, използвала е най-различни източници, включително мемоари, дневници и писма, които са известни. Важно е обаче как се вглеждаш във всичко това: Истината изглежда е в някакъв чисто женски дар да забелязвам от многото прочетени страници два реда, които са потулени вътре. И за които изведнъж ме навежда мисълта, че в тях има някаква история, която може би трябва да се разрови и да се разкаже от любопитна гледна точка.
