Противоречие ли е да си отворен, слънчев човек, а да достигаш до дълбините на екзистенциалното в поезията си?
Какво се изисква, за да намираш смисъл в това да си учител, докато всеки ден в училище се натъкваш на агресия или в най-добрия случай - на желание за емиграция.
Ирина Велева, гостенката на "Часът на думите", съумява да примири в поезията си отчаянието и надеждата. Тя говори за загрубяването на душите и потапянето в една среда, завладяна от "страничен шум". Днес все по-малко хора четат, а все повече пишат. Отсъства професионална литературна критика и достъпът до публикуване е напълно отворен, което води до наплив на графомани.
И въпреки, че действителността не предлага много поводи за утеха, Велева намира спасение в любовта, на която са посветени и новите и стихове.
