9
Ако в неделя привечер се заслушате внимателно в тишината, ще чуете как понеделникът си точи ноктите... Отложете този изнервящ звук с 60-те минути на „Покана за пътуване”.
Повечето от вас познават Доника Ризова от телевизионния екран. Любителите на пътешествията може би са надниквали в личния й сайт, защото когато пътува тя не прибира журналистиката в шкафа, ами е все така любопитна, наблюдателна и задаваща въпроси. Освен това ходи на места, които са сред първите няколко точки в списъка на мечтите – Карибите, остров Комодо, Австралия, Нова Каледония…
Преди няколко години Доника Ризова сподели как и къде се вижда след време: „Мечтая да пиша книга някъде на топло. Там, където има море и красиви залези. Клиширано е, обаче много ми харесва тази мисъл. Всъщност защо да е клиширано? Малцина го постигат, значи е красив блян. Пожелайте ми го!”.
Днес тя вече живее в своя блян съвсем наяве и обяснява защо е избрала Палма де Майорка за новия си адрес, а също така и какво има в музея на човекоядството.
Онези, които очакват неизвестни факти и непознати страници от българската история, няма да останат разочаровани. Този път Светослав Марков и Теодор Борисов разказват за Паметника на българските партизани в Словакия и защо той няма нищо общо с партизаните.
Искам да ви разкажа за едно пътуване, което продължава 40 години. Не, нямам предвид библейския Мойсей и броденето на неговия народ през пустинята. Композиторът Стефан Димитров пътува 4 десетилетия от първата си среща с романа на Булгаков „Майстора и Маргарита” до написването на симфоничната творба „Сънят на Пилат”, което пък му отнема четири години. Краят на това музикално странстване беше на 29 май в зала „България”. Не, не съм права! Със световната си премиера произведението, замислено като балет, има всички шансове да тръгне към международната си слава, след като диригент е маестра Любка Биаджони цу Гутенберг, а изпълнението – от нейния оркестър „София Симфоникс”.
Пловдивските ценители на качествената музика също чуха „Сънят на Пилат” – на 13 юни в Античния театър. Само онези, които са били в НДК на концерта за 60-годишнината на Стефан Димитров са наясно, че това не е първото класическо произведение на композитора на поп и филмова музика. Там прозвуча симфоничната поема „Реката” по стихове на Миряна Башева.
Предприемачите Гергана и Пламен Ташкови работят здраво, но когато пътуват, също го правят с размах. Неотдавна получиха медал от херцогинята на Корнуол Камила Паркър-Боулс за участието си в акция за спасяване на индийските слонове. Те били поздравени като достойни представители на България и на Югоизточна Европа в една от най-приказните и невероятни благотворителни кампании – Тravel to my еlephant, на клуб Quintessentially. Конвой от 85 авантюристи поели по 400-километровото трасе, преминало през индийските щати Раджастан, Кимсар, Пушкар и стигнало до Джайпур. Придвижвали се с моторикши, мотоциклети, характерни гуджаратски возила, раздрънкани джипове и автомобили.
Гергана Ташкова разказа за цветното си приключение специално за „Покана за пътуване”. Куриозното е, че тя така и не разбрала, че в групата е имало световни знаменитости и холивудски звезди. Прочела за това, чак след като се прибрала в България. Сред патроните на кампанията са махараджата на Джодпур, британската принцеса Йожени ъф Йорк, актьорите с международна слава Джеймс Каан и Голди Хоун. В изключителното преживяване се включили и гурме експертът Наташа Корет, моделите Ясмин и Амбър ле Бон...
Да попадне в латвийската столица Рига по време на националния фолклорен фестивал, за туриста е проклятие и благослов. От една страна, има да се диви на непрестанните редици от „самодейни колективи”, които се нижат по Площада на свободата с часове, от друга – ще му е адски трудно да цепи като ледоразбивач срещу потоците от хора в национални носии, за да разглежда удивително красивия център.
Веднага се гмурвам в множеството. На всеки 30 сек. диктор бодро съобщава имената на преминаващите групи. При положение че парадът на участниците се точи от 9.30 до 16 часа, очевидно актьорите трябва да се сменят, иначе биха изгубили октавите на бодростта си. По цялото трасе публиката аплодира, окуражава, радва се на любимците си. А те са от цялата страна! Моми с венци от цветя или житни класове, момци с ореоли от дъбови клонки, майки, които бутат колички във фолклорни облекла, дечица, нагиздени като родителите си, дори... група японци, въвлечени в марша с латвийски шапки и панделки.
Неизменно ме гложди въпросът как бихме се справили ние – царете на дезорганизирания хаос, с подобна несъразмерна организация. Едва ли толкова перфектно: на всеки ъгъл стоят пирамиди с бутилки минерална вода с предвидливо поставени кошчета за употребените шишета (и всички ги използват – учудващо). През 50 м. момичета с радиостанции направляват групите, подсещат ги да се усмихнат, да вдигнат високо знамената и плакатите с имената на регионите си… Безкрайна редица от химически тоалетни е строена за всякаква нужда. Между тях – чешмички.
Но организацията на гигантското етносборище е само детайл на фона на „неравноделния“ калдъръм – камъните са различни, защото в Средновековието всеки търговец, който влизал в Рига, е трябвало да донесе по два като „билет” за вход, понеже наоколо имало много гори, но скалите са кът.
