Eмисия новини
от 09.00 часа

Радиосимфониците под диригентството на Константин Илиевски закриха концертния си сезон – запис от зала „България“ от 8 юни 2018 г.

| обновено на 14.06.18 в 11:32
Константин Илиевски, Светлина Стоянова и Иван Данко (отляво надясно)
Снимка: БНР

Още един успешен сезон на Симфоничния оркестър на БНР е към своя край. Финалният му акорд ще бъде сложен този петък с музика, създавана в рамките на две столетия – XIX и XX век. Творби от Антон Брукнер, Рихард Щраус и Густав Малер ще прозвучат под диригентството на младия и талантлив Константин Илиевски, който вече е успял да спечели не само уважението, но и обичта на музикантите от радиооркестъра.






Константин Илиевски произхожда от фамилия на известни български музиканти. Започва да учи пиано на 5 години при проф. Милена Куртева в София, а на 13 години продължава обучението си в Братислава, Словакия, при проф. Петер Черман. Успоредно с това печели няколко международни конкурси за пиано и участва в различни международни майсторски класове при известни пианисти, като проф. Еужен Инджич, проф. Петер Топерцер, проф. Мариан Лапшански, проф. Ли Кум Син и др. По време на следването си в Братислава Константин Илиевски работи съвместно с оркестъра и хора на Братиславската консерватория и завършва оркестрово и хорово дирижиране при проф. Зденек Билек и проф. Душан Бил с пълно отличие („summa cum laude”). След това продължава обучението си в Университета за музика и сценични изкуства във Виена, където получава магистърска степен по композиция при проф. Детлев Мюлер-Сименс, както и магистърска степен по оркестрово дирижиране при проф. Урош Лайовиц. Участвал е в няколко диригентски майсторски класове във Виена с известни диригенти и оркестри, като Бертранд де Били с Веберн Синфониета Виена, проф. Ралф Вайкерт с оркестър Про Арте Виена, Даниел Хардинг с Виенски камерен оркестър.
Като пианист, Константин Илиевски е бил солист на оркестри в Европа, изнася и солови концерти. Дирижирал е редица оркестри, сред които Камерния оркестър на виенските симфоници Wiener Concert Verein, Симфоничния оркестър на Виенското радио, Словашката национална филхармония и Оркестъра на Словашкото радио в Братислава, Вроцлавската филхармония в Полша; Софийската филхармония, симфоничния оркестър на БНР и др.

Светлина Стоянова е родена през 1991 година. В продължение на девет години пее в Детския радиохор на БНР и като основна солистка на състава участва в множество концертни турнета в Европа и Азия. След това учи вокално изпълнителско изкуство, завършва оперно пеене и през месец юли т.г. ще се дипломира в Оперното училище „Александър Гибсън“ и Кралската консерватория в Глазгоу, Шотландия, в класа на Клер Ширър.
Светлина Стоянова е носителка на трета награда от конкурс Le Grand Prix de l'Opera в Букурещ. Името ѝ нашумя, след като като през 2017 тя спечели първа награда на авторитетния оперен конкурс „Нови гласове“ (Neue Stimmen International Singing Competition) в Германия. Малко след това младата певица направи записи със СО на БНР и зарадва българската публика със самостоятелен концерт на „Софийски музикални седмици“.
От месец септември Светлина ще бъде част от ансамбъла на Виенската държавна опера.

Иван Данко е роден в Словакия, но учи и работи в Германия. Още като студент е поканен за соло-обоист в оркестъра на Държавната опера – Щутгард. Успоредно с това завършва музикалното си образования във Висшето училище по музика и театър в Мюнхен в класа на проф. Гюнтер Пасин и веднага след това започва активна концертна кариера с водещите немски оркестри и реализира собствени проекти. През 2008 г. излиза компактдискът му „Отлично записано портретно CD” (съвместно с пианиста Ладислав Фанцович) , а през 2010 г., заедно със създаването на „Hugo Kauder Trios“ се появява и следващият му албум. Като солист Иван Данко е сред водещите инструменталисти от своята генерация. Свири с редица оркестри, сред които Камерен оркестър – Вюртемберг, Държавен оркестър - Щутгарт, солистите на Франкфурт, Оркестърът на театър Пфалц, Грузински камерен оркестър „Инголщад“, „капела Истрополитана“, „Европейски солисти“ – Люксембург, Софийска филхармония и Държавна филхармония – Кошице.

Симфоничният прелюд в до минор е творба с интересна история. Това е оркестрова композиция на Антон Брукнер (или някой от близкото му обкръжение), създадена през 1876 г, но открита доста по-късно – малко след Втората световна война. Хайнрих Чупик, който намира партитурата в имението на ученика на композитора – Рудолф Кшижановски, приписва авторството на Брукнер. Трийсет години по-късно ученикът на Малер, Пол Банкс, който познава само малка част от произведението, го приписва на Малер и поисква оркестрацията му. Макар обстоятелствата около създаването на този прелюд да не са съвсем ясни, едно е сигурно: че той е написан от някого от кръга на Брукнер и неговите ученици във Виенската музикална консерватория. Съдейки по оригиналната оркестрация, най-вероятно е творбата да е била дело на Брукнер, който е нахвърлял ескизи по оркестрация. Въз основа на оригиналния оркестър, изглежда, че работата най-малкото е била щрихирана от Брукнер, вероятно като упражнение по оркестрация за Кшижановски.
И все пак, каква е истината? Малко светлина по въпроса хвърля Волфганг Хилт, когато през 1985 г. открива документите, съхранявани в архива на Мюнхенската филхармония. Той купува оригиналния ръкопис на Кшижановски от семейството на Чупик и го предоставя за публикуване от Доблингер. Независимо от това, не всички са убедени, че творбата е създадена от Брукнер и така „спорното“ произведение се изпълнява рядко. В оригиналната си оркестрация то е изпълнено първо от Герхард Самуел със Симфоничния оркестър на Синсинати през март 1997 г., а след това – през 2010 г. от Балдур Брьониман с Националния оркестър на Би Би Си – Уелс и Маркус Стенц с Оркестъра на „Концертгебау“ – Амстердам. Записът на тези три представления се пази в архива на Брукнер.
Любопитна подробност е, че през 2008 г. Волфганг Хилт умира неочаквано и оригиналният ръкопис на Кшижановски на „Симфоничната прелюдия“ на Брукнер завършва сред боклука в неговия апартамент.

Концертът за обой и оркестър на Рихард Щраус също има интересна съдба. Той е създаден през 1945 г. и е една от последните творби на композитора, често определяна от биографите като неговата „лебедова песен“. По онова време, след края на Втората световна война, Рихард Щраус живее в баварския град Гармиш-Партенкирхен, където е в принудителна изолация поради връзките си с нацисткия режим. Един ден го посещава Джон де Ланси – ефрейтор в Армията на САЩ, която охранява района около града. Водач-обоист на оркестъра на Питсбърг в цивилния живот, Ланси познава добре оркестровия стил на Щраус и по време на дългия им разговор го запитва дали не би написал концерт за обой. Щраус отвръща кратко „не“ и с това темата е приключена. Въпреки това, в последвалите години, идеята за такава творба назрява в съзнанието на композитора и на 14 октомври 1945 г. той завършва кратка партитура на концерт за обой, която малко след това – на 25 октомври – е и изцяло оркестрирана. Премиерата е на 26 февруари 1946 г. в Цюрих с оркестър „Тонхале“. Солист е Марсел Сейе, а на диригентския пулт застава Фолкмар Андреа. Тъй като издаването на концерта е предвидено чак за началото на 1948 г., Рихард Щраус ревизира и разширява кодата на последната част. Творбата е записана за първи път през 1948 г. със солист Леон Гусенс и оркестър „Филхармония“, дирижиран от Алчео Галиера (във варианта без последните преработки).
Ситуацията около американската премиера на концерта е малко по-сложна. Джон де Ланси е учуден, когато разбира, че Щраус все пак е написал концерт за обой. Макар композиторът да му дава изпълнителските права, музикантът не може да изпълни концерта, тъй като по онова време вече е прехвърлен в оркестъра на Филаделфия и е просто новопостъпил редови член там. Правилникът на оркестъра не му позволява да изпълни концерта – това трябва да стори главният обоист на оркестъра. Де Ланси настоява правата да бъдат прехвърлени върху младия обоист Митч Милър – негов колега и приятел от симфоничния оркестър на СВС – Ню Йорк, който по-късно става музикален продуцент и водещ на собствено телевизионно шоу. Впоследствие Джон Де Ланси все пак става главен обоист на Филаделфийския оркестър и е такъв в продължение на цели 30 години, но едва след пенсионирането си той на-сетне успява да изпълни и да запише Концерта за обой на Щраус.
Творбата е в три части: Allegro moderato Andante Vivace – Allegro. Съотношението между техните тоналности (ре мажор – си бемол мажор – ре мажор) според Юрген Мей свидетелства, че тук Щраус е взел за отправна точка романтичните модели от собствената си музикална младост. Композиторът се обръща към миналото от естетическата гледна точка на човек, който е преживял смяната на стария с новия век, и в този смисъл последните му произведения биха могли да се определят като постмодерни. Както и в другите си късни творби, вместо едно цялостно развитие, Щраус изгражда музиката си като серия от малки мелодични идеи, които служат като отправна точка за развитието на цялата композиция. Концертът е съставен от три основни тематични елемента. Третият от тях отеква в ритъма на „мотива на съдбата“ от Петата симфония на Бетовен и е недвусмислена препратка към завършените малко преди този концерт „Метаморфози“ на Щраус.

Четвъртата симфония на Густав Малер заема съвършено различно място в музикалното наследство на композитора. Музикалният й език е необичаен – неговата преднамерена простота и дори „старомодност“ в известен смисъл навяват асоциации с добрия стар „татко Хайдн“, и това озадачава съвременниците на Малер, които решават, че композиторът се подиграва с тях. Неслучайно и мюнхенската й премиера, и последвалите изпълнения във Франкфурт и Берлин са освиркани. Критиците насаждат мнение, че симфонията е „добродушно-хумористично-идилично шеговита“. До известна степен повод за това дава и самият композитор, който я нарича „Хумореска“. Но… „Ако човек в моменти на хумор се откъсне от малкия суетен свят на действителността и се опита да я разгледа от позиция на безграничния свят на идеала, тогава се появява онзи смях, в който се крият и скръб, и величие“ – тези думи, отнасящи се за романтичната поезия, с пълно право могат да бъдат отнесени и към редица страници от малеровото творчество.
Работата си над четвъртата симфония Малер започва през юли 1899 година. През октомври 1897 г. той става директор на Виенската опера и огромната му заетост му позволява да съчинява собствена музика само през летните месеци, когато почива (този път в Майеринг). Каквито и задължения да го отвличат от композирането обаче, той успява да напише симфонията за малко повече от три седмици в периода юли-август 1900 г. и преписва на чисто черновата в началото на януари 1901 година.
Музиковедите разглеждат симфоничното наследство на Малер като инструментална епопея: всяка своя симфония той свързва с предидущата, използвайки един и същ тематичен материал. Така и във финала на Четвъртата симфония звучи музика из петата част на неговата Трета симфония. С двете предидущи го свързва и използването на един и същи поетичен източник – сборникът от немски народни песни „Вълшебният рог на момчето“. И в същото време, „Четвъртата“ на Малер се отличава от останалите му симфонии по своята камерност: тя се ражда от песен, което определя както вътрешната й програма, така и образното съдържание и тематизма й. „Честно казано, аз исках просто да напиша симфонична хумореска, а се получи симфония с нормални размери“ – признава впоследствие композиторът. Той неведнъж нарича своята Четвърта симфония „Хумореска“ и такова е и първоначалното й обозначение. Но този хумор е по-особен. Владетелят на думите – Жан-Пол – кумир на младия Малер, разглежда хумора като „единственото спасение от отчаянието, трагедиите, които човек не е в състояние да предотврати, и противоречията, които не е способен да отстрани“.

Четвъртата симфония на Малер е написана в четири части, с участието на соло сопран във финала (текстът е от „Чудният рог на момчето“). Външната наивност и привидното простодушие на произведението не са от неведение, а от стремежа да се избегнат „проклетите въпроси“, да се постигне удовлетворение от онова, което е, и да не се изисква повече. Тази позиция на композитора след грандиозното платно на Третата му симфония се възприема от мнозина като отстъпление, като вид умора и дори – разочарование. Премиерата на симфонията се е състояла на 25 ноември 1901 г. в Мюнхен под диригентството на самия автор. Партията на сопраното е била изпълнявана от Маргарет Михалек.

Още от
Проф. Саша Попов

Спомен за проф. Саша Попов

публикувано на 18.07.19 в 16:22