„Обичта към любимата жена и към децата ми, без нея не мога, защото тя е катализаторът ми. Не мога без изкуството и без смисъла да бъда чут, да бъда разбран и да направя нещо, а след това да видя, че съм прав и в помощ на някого“.
„Винаги съм страдал от известна доза липса на самочувствие. Има много дързост и вяра в мен. И самооценката ми е – не съм си фен, защото виждам колко много не знам и не мога. Не искам да съм водач, а няма кого да следвам“, сподели още Веселин Плачков, познат от театралната сцена и филмите „Дяконът Левски“ и „Дамасцена“.
Актьорът днес
„Едно време много говорех с Георги Черкелов, имах възможността да го познавам. Когато се появеше той, хората възклицаваха: Артистът Черкелов! Появяваше се артистът с цялата си тежест. Сега ни казват актьорчетата. Познават ни от формати. Не слушаме музика, а музикални формати. Всичко е в някакъв формат в телевизорчето. За да стигнеш до театралната сцена и представлението да бъде продаваемо, трябва да минеш през някаква пошлотия, която да ти докара публика. За моя радост успях да вляза и в киното, и в театъра, преди да си правя такива експерименти със себе си. Но няма я тази тежест актьорът в България в момента“.
Киното и публиката в България
„Средно до 100 000 души гледат един български филм, което е малко. Тенденцията хората да ходят на кино сякаш изчезва, потребността от кино също. За съжаление хората харесват лесносмилаемо, късо произведение, нямат търпението да изслушват. За загубата на интерес и рефлекс на възприятие на изкуството у публиката обвинявам и нас, творците. Публиката се възпитава. Има начини за стимулиране на българското кино и не всичко опира до пари“.
След Дякона Левски
„И до днес ми се обаждат ученици, почитатели на Васил Левски. Имаме едно представление с Христо Мутафчиев – „Разпитът“, по автентичните записки от разпитите на Левски. Толкова време го играем, а продължава да се възприема много добре. Няма евтини смешки, подскоци, на моменти му казваме, че е театрален акт в изповед на любов към Левски. Но за съжаление наблюдавам изчезване на думи като „достойнство“, „свян“, „себеотдаване“. На присмех вече са хора, които са пламенни“.
Театърът
Този сезон Веселин Плачков играе в „Да минеш под дъгата“ с Тони Димитрова и Асен Лозанов – за живота на Джуди Гарланд, както и в „Изневери в повече“ и „Всичко е възможно“. Предстои европейско турне с „Разпитът“. С партньора си в живота – певицата Мариана Попова, работят по театрален проект, чиято премиера се планира през новия сезон – след септември. „Искаме да направим спектакъл с теми, които ни занимават нас като творци. Песните в него ще бъдат на български език“.
Новото поколение
„То сякаш изгуби инстинкта си за самосъхранение. В коридорите на училищата се блъскат в теб, защото губят представата за пространство. После карат автомобилите като в плейстейшън игра. Може би така трябва да се промени светът. Но някак си не вярвам, защото има природни закони, които няма да ги прескочиш с цялата техника, която може да се измисли“.
Обществото ни днес
„Каквото можем да направим, да го направим тук. Често се използват теми за отклоняване на вниманието, за разделяне на хората. Този надпис „Съединението прави силата“ губи тотално смисъла си, защото във всичко сме разединени. Полудявам от мерзостта, с която хората си служат с езика, когато говорят за политика. Не влагат смисъл в думите, които използват, губи се време. Аз разбирам нещата така – едно практично и целенасочено говорене от хора, които са специалисти в дадени области. Едни подготвени хора могат да изведат много добре тема и да направят нещата да се случват напред. Пълно е с хора – идеолози, а нямат добри екипи, които да осъществят техните идеи. Няма посока и нито една линия не е изведена докрай. Трябва да има опозиция, да има управляващи, но да са аргументирани и да не се толкова пошли. Има едни хора в периферията, които изнасят цялата работа на гръб, никой не ги чува и вижда, а отпред стоят едни муцуни, които нищо не ми казват, а ми затормозяват ежедневието, а и работа не ми вършат“.
Уроците на учителите
„В НАТФИЗ проф. Димитрина Гюрова ни научи да разглеждаме живота, да го опознаем, да бъдем наблюдателни, да имаме доверие в партньора си. Връзваше ни очите и ние хващахме за рамото на колегата. Имаше пред нас изкуствени неравности, качвахме се по стълби и се доверявахме само един на друг. Така започнахме да се обичаме. И до днес нашият клас много се обичаме. Научи ни и да оставим егото настрана“.
