Eмисия новини
от 01.00 часа

Кристоф Барати и Радиосимфониците свирят музика с духа на Унгария

15 март, 19.30 ч., зала "България", както и пряко по програма "Христо Ботев"


Навръх националния празник на Унгария – 15 март – Симфоничният оркестър на Българското национално радио и неговият главен диригент Марк Кадин са подготвили програма, пропита от унгарския дух. Ще бъдат изпълнени „Унгарски марш“ от Ектор Берлиоз, Концерт за цигулка и оркестър от Макс Брух, Симфоничната поема „Празнични звуци“ от Ференц Лис и Сюита из балета „Чудният мандарин“ от Бела Барток, а като солист ще имаме удоволствието да чуем талантливия унгарски цигулар Кристоф Барати.

Кристоф Барати е роден през 1979 в Будапеща, в семейство на музиканти. Майка му е цигуларка, а баща му – виолончелист. По-голямата част от детството на момчето преминава във Венецуела. Кристоф започва да свири на цигулка на пет години, а на осем вече се изявява като солист с водещите оркестри на Венецуела. На 11 е поканен да изнесе концерт в Монпелие, в рамките на престижния Фестивал на Радио Франс.

Завръщайки се в Будапеща, Барати учи при Вилмош Татрай в Музикалната академия „Ференц Лист“. След това специализира при Едуард Вулфсон, който му предава опита на своите учители – големите цигулари на 20-и век Йехуди Менухин, Натан Милщайн и Хенрик Шеринг. През 1995 печели първа награда на конкурса в Гориция, Италия, а през 1996 – втора награда от конкурса  „Маргарита Лонг – Жак Тибо“ в Париж. През 1997, след присъждането на третата награда и наградата на зрителите, Кристоф Барати става най-младият финалист на престижния конкурс „Кралица Елизабет“ в Брюксел и това дава нов тласък на кариерата му.

Кристоф Барати свири с водещи европейски оркестри под ръководството на диригенти от ранга на Курт Мазур, Марек Яновски, Шарл Дютоа, Иржи Белохлавек, Юка-Пека Сарасте, Михаил Плетньов, Юрий Темирканов и Валери Гергиев. Като камерен музикант си сътрудничи с Наталия Гутман, Миша Майски, Юрий Башмет, Миклош Переньи, Ким Кашкашян, Золтан Кочиш. През 2017 изнася концерт в Париж, Чикаго, Ню Йорк и участва във фестивала „Звездите на белите нощи“ заедно с Николай Лугански.

Сред ангажиментите на артиста за текущия сезон са дебютите с националния оркестър на Франция, филхармоничния оркестър на Осло, Варшавския филхармоничен оркестър, изявите с Унгарския национален филхармоничен оркестър, Филхармоничния оркестър на Би Би Си, симфоничния оркестър на Мариинския театър в Мюнхен и гастроли в САЩ, а също така – солови концерти в Двореца на изкуствата ва Будапеща и дебют ва Уигмър Хол с Ищван Вардай и Жан-Ефлам Бавузе.

В дискографията на музиканта има записи на концерти от Моцарт, Сонати и партити за соло цигулка на Бах и всички цигулкови сонати на Бетовен и Брамс (за Berlin Classics), а също така – всички сонати за соло цигулка на Изаи (за Brilliant Classics).

Свири на цигулка “Lady Harmsworth” на Антонио Страдивари (1703), любезно предоставена му от Обществото на Страдивари в Чикаго.

В момента музикантът живее и работи  в Будапеща. Редовно изнася концерти в Унгария с Ищван Вардай. Художествен ръководител е на Международния фестивал за камерна музика в Капошвар. През 2014 г. му бе присъдена най-високата за Унгария награда в областта на изкуствата – Националната награда на името на Лайош Кошут. Преди Барати с тази награда са удостоявани Андраш Шиф, Дьорд Лигети и Иван Фишер.

Драматичната легенда „Проклятието на Фауст“ е връх в творчеството на Берлиоз, бележещ централен и новаторски период от неговата дейност. Премиерата й е била на 6 декември 1846 в „Опера Комик“ – Париж, под диригентството на автора. Това гранзиодно творение обаче звучи доста рядко в цялостен вид. Трите оркестрови епизода, които не са свързани помежду си и са заимствани от различни части на творбата, добиват самостоятелна популярност на концертната сцена.
Първият от тях, Унгарският марш, в началото не се е причислявал към „Фауст“, а впоследствие става финал на първата част. Действието на тази част при Берлиоз, за разлика от Гьоте, се развива в Унгария. Композиторът отбелязва в партитурата: „Темата на този марш, който оркестрирах и разработих, е известна в Унгария под името „Ракоци марш“. Тя е много древна и принадлежи на неизвестен автор. Това е боен унгарски напев“.

За съчиняването на Унгарския марш Берлиоз разказва в своите „Мемоари“ почти детективска история. Нейната достоверност обаче извиква сериозни съмнения у изследователите. През ноември 1845 композиторът гастролира във Виена, където дирижира свои произведения. В навечерието на отпътуването му при него идва любител музикант, и молейки го да запази името му в тайна,  му подарява сборник старинни унгарски мелодии. Той го съветва да избере темата Ракоци (както пише Берлиоз – „Свещената тема, която в продължение на толкова години кара унгарските сърца да бият и ги опиянява с виното на свободата и славата“).

За първи път Унгарският марш прозвучава под диригентството на автора в Националния театър в Пеща на 6 март 1846 годиня и има потресаващ успех. „Викове и неспирен грохот потресоха цялата зала. Затаената ярост на всички кипящи души се взриви с такава мощ, че аз затреперах от страх. Струваше ми се, че косите ми настръхват, и от този фатален ритъм аз разбрах едно: бурята в оркестъра бе безсилна да преодолее този вулкан, който не можеха да удържат никакви сили“. А 15 години по-късно, в памет на това събитие, Обществото на унгарската младеж изпраща на композитора сребърен венец с герба на град Дьор.

Концертът за цигулка и оркестър  на Макс Брух № 1, сол минор, заема достойно място в редицата на великите романтични шедьоври. Той е посветен на големия австро-унгарски цигулар, педагог и композитор Йозеф Йоахим. На заглавната страница на партитурата стои посвещението: „На Йозеф Йоахим – в знак на приятелство“.

Ранните ескизи на творбата най-вероятно датират още от 1857 година, когато 19-годишният Брух завършва консерваторията в Кьолн, където учи при Фердинанд Химер и Карл Райнеке. 7 години по-късно, през лятото на 1864 композиторът замисля написването на концерт за цигулка и се връща към тях. Премиерата на първата редакция на сол-минорния концерт е на 24 април 1864 в Кобленц, под диригентството на самия автор. Брух обаче  продължава да работи над произведението си с цел да го усъвършенства. През лятото на 1866 той изпраща на Йозеф Йоахим ръкописа на преработения концерт, и вече в окончателния си вид той е изпълнен на 7 януари 1868 в Бремен. Скоро концертът зазвучава и в други градове, а най-прочутите цигулари от цял свят, начело с Фердинанд Давид и Леополд Ауер, един след друг започват да го включват в репертоара си.

Строежът на концерта е необичаен: всичките му части са издържани в сонатна форма. А в гордата, разгърната тема на финала отчетливо може да се усети унгарският характер, което е своеобразен комплимент към Йозеф Йоахим (по-късно така прави и Брамс в своя цигулков концерт).

Симфоничната поема „Празнични звуци“ на Ференц Лист е посветена на Каролина Витгенщайн, съпругата на Княз Витгенщайн. Композиторът се запознава с нея през 1847 и в лицето на тази прекрасна, изтънчена жена той намира не само възторжена поклоничка на своя талант, но и единомишленичка, която споделя неговите идеали и стремежи. Лист и Каролина Витгенщайн изглеждат създадени един за друг. Макар все още да е омъжена, Каролина напуска  Русия, за да бъде с любимия и двамата възнамеряват да се оженят... Дългогодишните процедури около получаването на развод обаче не се увенчават с успех. Дори и след смъртта на Княз Витгенщайн, Папата дълго не дава разрешение на Каролина да се омъжи, а когато най-накрая изчезва и последното препятствие, Лист се отказва от тази идея и става абат. Но всичко това се случва по-късно, а през 1853 – когато е създавана поемата – още не може да бъде предвидено. Лист и неговата възлюбена са уверени, че много скоро Каролина ще бъде свободна и сватбата им ще се състои. Ето какви „празнични звуци“ витаят в главата на композитора по онова време и намират израз в симфоничната поема. При цялата автобиографичност на образното съдържание, то все пак остава пределно обобщено, без да представя събития с конкретна последователност. Това обуславя и класическата сонатна форма на творбата.

Симфоничната поема „Празнични звуци“ е изпълнена за първи път през 1854 година.

Партитурата на „Чудният мандарин“ на Бела Барток заедно с „Пролетно тайнство“ на Игор Стравински, „Лунният Пиеро“ на Арнолд Шьонберг и „Воцек“ на Албан Берг представлява пример за демонстративно скъсване с романтичната традиция в евпропейската музика. Либретото на балета е на младия унгарски драматург Менхерт Лендел. То е написано под влияние на гастролите на балетната трупа на Сергей Дягилев в Будапеща през 1912 година и е публикувано през 1917 година като сюжет за едноактна пантомима. Страховитата фантастика на сюжета заинтригува Барток, чийто балет „Дървеният принц“ през същата 1917 година е поставен в Будапещенския Национален театър. Клавирът на новия балет е написан за изключително кратък срок: от октомври 1918 до май 1919 година. Политическата ситуация в момента обаче отлага сценичната реализация на новото съчинение на Барток. Още повече, мрачният сюжет на балета и неговата музика, пълна с дисонантни звукови комплекси, механични ритми и резки темброви ефекти, смущават консервативното музикално общество.

През 1923-24 година Барток завършва оркестрацията на балета. Дирекцията на Будапещенската опера в началото решава да го постави, но след това балетът е отхвърлен заради „безнравствеността на сюжета“ и крайно новаторския музикален език. През 1926 г. най-накрая се състои премиерата – в оперния театър в Кьолн. Инициативата е на известния диригент Ене Сенкара, унгарец по националност, който по онова време е диригент на Кьолнския театър. Премиерата обаче предизвиква истински скандал. Още на второто представление, многоуважаваната местна публика, шокирана както от сюжета, така и от музиката, организира бойкот. Кикотът и подсвиркванията на консерваторите, виковете на одобрение на младежите пречат да бъде завършен спектакълът.

Атмосферата наподобява парижката премиера на „Пролетно тайнство“ на Стравински през 1913 година. Но Кьолн не е Париж! На следващия ден пресата се нахвърля върху автора с порой от упреци. Скоро след това църковните и общински власти изключват спектакъла от репертоара като „въплъщение на опасна аморалност“. Много години след това Сенкар си спомня този инцидент. Той е повикан при бургмистъра на града Конрад Аденауер и е строго порицан за поставянето на „толкова слаб балет“. „Вие не се съобразявате с традициите на нащия град“ - казва бургмистърът. Когато знаменитият диригент възразява, че произведението е гениално, а Барток – най-добрият композитор на съвремието, бъдещият германски канцлер отсича: „Не говорете глупости, господин Сенкар!“. В своите спомени през 1956 година диригентът добавя: „Времето доказа, че все пак правият бях АЗ “.

Слушайте директното предаване на концерта от зала „България“ на 15 март петък от 19.30 ч. по програма „Христо Ботев“.


Още от
Иван Лилкин, Ася Петрова и Ива Дойчинова в студиото на програма „Христо Ботев“

Свободен фестивал на безвремието

публикувано на 19.03.19 в 13:40