Eмисия новини
от часа

Кристоф Барати и Радиосимфониците свирят музика с духа на Унгария

15 март, 19.30 ч., зала "България", както и пряко по програма "Христо Ботев"


Навръх националния празник на Унгария – 15 март – Симфоничният оркестър на Българското национално радио и неговият главен диригент Марк Кадин са подготвили програма, пропита от унгарския дух. Ще бъдат изпълнени „Унгарски марш“ от Ектор Берлиоз, Концерт за цигулка и оркестър от Макс Брух, Симфоничната поема „Празнични звуци“ от Ференц Лис и Сюита из балета „Чудният мандарин“ от Бела Барток, а като солист ще имаме удоволствието да чуем талантливия унгарски цигулар Кристоф Барати.

Кристоф Барати е роден през 1979 в Будапеща, в семейство на музиканти. Майка му е цигуларка, а баща му – виолончелист. По-голямата част от детството на момчето преминава във Венецуела. Кристоф започва да свири на цигулка на пет години, а на осем вече се изявява като солист с водещите оркестри на Венецуела. На 11 е поканен да изнесе концерт в Монпелие, в рамките на престижния Фестивал на Радио Франс.

Завръщайки се в Будапеща, Барати учи при Вилмош Татрай в Музикалната академия „Ференц Лист“. След това специализира при Едуард Вулфсон, който му предава опита на своите учители – големите цигулари на 20-и век Йехуди Менухин, Натан Милщайн и Хенрик Шеринг. През 1995 печели първа награда на конкурса в Гориция, Италия, а през 1996 – втора награда от конкурса  „Маргарита Лонг – Жак Тибо“ в Париж. През 1997, след присъждането на третата награда и наградата на зрителите, Кристоф Барати става най-младият финалист на престижния конкурс „Кралица Елизабет“ в Брюксел и това дава нов тласък на кариерата му.

Кристоф Барати свири с водещи европейски оркестри под ръководството на диригенти от ранга на Курт Мазур, Марек Яновски, Шарл Дютоа, Иржи Белохлавек, Юка-Пека Сарасте, Михаил Плетньов, Юрий Темирканов и Валери Гергиев. Като камерен музикант си сътрудничи с Наталия Гутман, Миша Майски, Юрий Башмет, Миклош Переньи, Ким Кашкашян, Золтан Кочиш. През 2017 изнася концерт в Париж, Чикаго, Ню Йорк и участва във фестивала „Звездите на белите нощи“ заедно с Николай Лугански.

Сред ангажиментите на артиста за текущия сезон са дебютите с националния оркестър на Франция, филхармоничния оркестър на Осло, Варшавския филхармоничен оркестър, изявите с Унгарския национален филхармоничен оркестър, Филхармоничния оркестър на Би Би Си, симфоничния оркестър на Мариинския театър в Мюнхен и гастроли в САЩ, а също така – солови концерти в Двореца на изкуствата ва Будапеща и дебют ва Уигмър Хол с Ищван Вардай и Жан-Ефлам Бавузе.

В дискографията на музиканта има записи на концерти от Моцарт, Сонати и партити за соло цигулка на Бах и всички цигулкови сонати на Бетовен и Брамс (за Berlin Classics), а също така – всички сонати за соло цигулка на Изаи (за Brilliant Classics).

Свири на цигулка “Lady Harmsworth” на Антонио Страдивари (1703), любезно предоставена му от Обществото на Страдивари в Чикаго.

В момента музикантът живее и работи  в Будапеща. Редовно изнася концерти в Унгария с Ищван Вардай. Художествен ръководител е на Международния фестивал за камерна музика в Капошвар. През 2014 г. му бе присъдена най-високата за Унгария награда в областта на изкуствата – Националната награда на името на Лайош Кошут. Преди Барати с тази награда са удостоявани Андраш Шиф, Дьорд Лигети и Иван Фишер.

Драматичната легенда „Проклятието на Фауст“ е връх в творчеството на Берлиоз, бележещ централен и новаторски период от неговата дейност. Премиерата й е била на 6 декември 1846 в „Опера Комик“ – Париж, под диригентството на автора. Това гранзиодно творение обаче звучи доста рядко в цялостен вид. Трите оркестрови епизода, които не са свързани помежду си и са заимствани от различни части на творбата, добиват самостоятелна популярност на концертната сцена.
Първият от тях, Унгарският марш, в началото не се е причислявал към „Фауст“, а впоследствие става финал на първата част. Действието на тази част при Берлиоз, за разлика от Гьоте, се развива в Унгария. Композиторът отбелязва в партитурата: „Темата на този марш, който оркестрирах и разработих, е известна в Унгария под името „Ракоци марш“. Тя е много древна и принадлежи на неизвестен автор. Това е боен унгарски напев“.

За съчиняването на Унгарския марш Берлиоз разказва в своите „Мемоари“ почти детективска история. Нейната достоверност обаче извиква сериозни съмнения у изследователите. През ноември 1845 композиторът гастролира във Виена, където дирижира свои произведения. В навечерието на отпътуването му при него идва любител музикант, и молейки го да запази името му в тайна,  му подарява сборник старинни унгарски мелодии. Той го съветва да избере темата Ракоци (както пише Берлиоз – „Свещената тема, която в продължение на толкова години кара унгарските сърца да бият и ги опиянява с виното на свободата и славата“).

За първи път Унгарският марш прозвучава под диригентството на автора в Националния театър в Пеща на 6 март 1846 годиня и има потресаващ успех. „Викове и неспирен грохот потресоха цялата зала. Затаената ярост на всички кипящи души се взриви с такава мощ, че аз затреперах от страх. Струваше ми се, че косите ми настръхват, и от този фатален ритъм аз разбрах едно: бурята в оркестъра бе безсилна да преодолее този вулкан, който не можеха да удържат никакви сили“. А 15 години по-късно, в памет на това събитие, Обществото на унгарската младеж изпраща на композитора сребърен венец с герба на град Дьор.

Концертът за цигулка и оркестър  на Макс Брух № 1, сол минор, заема достойно място в редицата на великите романтични шедьоври. Той е посветен на големия австро-унгарски цигулар, педагог и композитор Йозеф Йоахим. На заглавната страница на партитурата стои посвещението: „На Йозеф Йоахим – в знак на приятелство“.

Ранните ескизи на творбата най-вероятно датират още от 1857 година, когато 19-годишният Брух завършва консерваторията в Кьолн, където учи при Фердинанд Химер и Карл Райнеке. 7 години по-късно, през лятото на 1864 композиторът замисля написването на концерт за цигулка и се връща към тях. Премиерата на първата редакция на сол-минорния концерт е на 24 април 1864 в Кобленц, под диригентството на самия автор. Брух обаче  продължава да работи над произведението си с цел да го усъвършенства. През лятото на 1866 той изпраща на Йозеф Йоахим ръкописа на преработения концерт, и вече в окончателния си вид той е изпълнен на 7 януари 1868 в Бремен. Скоро концертът зазвучава и в други градове, а най-прочутите цигулари от цял свят, начело с Фердинанд Давид и Леополд Ауер, един след друг започват да го включват в репертоара си.

Строежът на концерта е необичаен: всичките му части са издържани в сонатна форма. А в гордата, разгърната тема на финала отчетливо може да се усети унгарският характер, което е своеобразен комплимент към Йозеф Йоахим (по-късно така прави и Брамс в своя цигулков концерт).

Симфоничната поема „Празнични звуци“ на Ференц Лист е посветена на Каролина Витгенщайн, съпругата на Княз Витгенщайн. Композиторът се запознава с нея през 1847 и в лицето на тази прекрасна, изтънчена жена той намира не само възторжена поклоничка на своя талант, но и единомишленичка, която споделя неговите идеали и стремежи. Лист и Каролина Витгенщайн изглеждат създадени един за друг. Макар все още да е омъжена, Каролина напуска  Русия, за да бъде с любимия и двамата възнамеряват да се оженят... Дългогодишните процедури около получаването на развод обаче не се увенчават с успех. Дори и след смъртта на Княз Витгенщайн, Папата дълго не дава разрешение на Каролина да се омъжи, а когато най-накрая изчезва и последното препятствие, Лист се отказва от тази идея и става абат. Но всичко това се случва по-късно, а през 1853 – когато е създавана поемата – още не може да бъде предвидено. Лист и неговата възлюбена са уверени, че много скоро Каролина ще бъде свободна и сватбата им ще се състои. Ето какви „празнични звуци“ витаят в главата на композитора по онова време и намират израз в симфоничната поема. При цялата автобиографичност на образното съдържание, то все пак остава пределно обобщено, без да представя събития с конкретна последователност. Това обуславя и класическата сонатна форма на творбата.

Симфоничната поема „Празнични звуци“ е изпълнена за първи път през 1854 година.

Партитурата на „Чудният мандарин“ на Бела Барток заедно с „Пролетно тайнство“ на Игор Стравински, „Лунният Пиеро“ на Арнолд Шьонберг и „Воцек“ на Албан Берг представлява пример за демонстративно скъсване с романтичната традиция в евпропейската музика. Либретото на балета е на младия унгарски драматург Менхерт Лендел. То е написано под влияние на гастролите на балетната трупа на Сергей Дягилев в Будапеща през 1912 година и е публикувано през 1917 година като сюжет за едноактна пантомима. Страховитата фантастика на сюжета заинтригува Барток, чийто балет „Дървеният принц“ през същата 1917 година е поставен в Будапещенския Национален театър. Клавирът на новия балет е написан за изключително кратък срок: от октомври 1918 до май 1919 година. Политическата ситуация в момента обаче отлага сценичната реализация на новото съчинение на Барток. Още повече, мрачният сюжет на балета и неговата музика, пълна с дисонантни звукови комплекси, механични ритми и резки темброви ефекти, смущават консервативното музикално общество.

През 1923-24 година Барток завършва оркестрацията на балета. Дирекцията на Будапещенската опера в началото решава да го постави, но след това балетът е отхвърлен заради „безнравствеността на сюжета“ и крайно новаторския музикален език. През 1926 г. най-накрая се състои премиерата – в оперния театър в Кьолн. Инициативата е на известния диригент Ене Сенкара, унгарец по националност, който по онова време е диригент на Кьолнския театър. Премиерата обаче предизвиква истински скандал. Още на второто представление, многоуважаваната местна публика, шокирана както от сюжета, така и от музиката, организира бойкот. Кикотът и подсвиркванията на консерваторите, виковете на одобрение на младежите пречат да бъде завършен спектакълът.

Атмосферата наподобява парижката премиера на „Пролетно тайнство“ на Стравински през 1913 година. Но Кьолн не е Париж! На следващия ден пресата се нахвърля върху автора с порой от упреци. Скоро след това църковните и общински власти изключват спектакъла от репертоара като „въплъщение на опасна аморалност“. Много години след това Сенкар си спомня този инцидент. Той е повикан при бургмистъра на града Конрад Аденауер и е строго порицан за поставянето на „толкова слаб балет“. „Вие не се съобразявате с традициите на нащия град“ - казва бургмистърът. Когато знаменитият диригент възразява, че произведението е гениално, а Барток – най-добрият композитор на съвремието, бъдещият германски канцлер отсича: „Не говорете глупости, господин Сенкар!“. В своите спомени през 1956 година диригентът добавя: „Времето доказа, че все пак правият бях АЗ “.

Слушайте директното предаване на концерта от зала „България“ на 15 март петък от 19.30 ч. по програма „Христо Ботев“.


Още от