„Господи, дари ни със спокойствието да приемаме нещата, които не можем да променим, куража да променим това, което можем, и мъдростта да отличаваме едното от другото“. Тази молитва може да се види в хиляди помещения, ползвани от обществото на анонимните алкохолици за техните сбирки – на всички езици и почти навсякъде по света.
Една жена, стигнала дъното, загубила много, осъзнала колко е силна и накрая – стигнала до това да победи себе си.
Следва изповед на една жена от обществото:
„Започнах в училище, в началото от келешлък с бири, после и с по-луксозни питиета. Няма граница, зад която виждаш, че със следващото питие имаш проблем. Нещата се променяха с времето – количествата се увеличаваха. Не съм имала проблеми, за да започна да пия, просто ми харесваше топлината и замаяността от алкохола. Чашка по чашка не виждах проблем. Пиех до 2 литра твърд алкохол, без да кажа дали е на ден, защото пиех във всяка минута, в която бях будна. Стигнах до консумация на чист спирт, но не заради липса на средства, а заради търсенето на бърз ефект.
Не вярвах, че това може да се случи на мен – човек с висше образование, с професия, без финансови проблеми, имам родители, съпруг и дете. Шофирала съм в такова състояние, през цялата си бременност пиех.
Под натиск на близки хора ходех на лекари, но аз ги лъжех, явно не съм искала да спра да пия. Минах през хомеопатия, врачки, църкви, накрая казвах истината, но не ми помогнаха нито билките, нито психиатъра, нито вярата. Аз се уморих от този начин на живот. Животът на алкохолика е много сложен. Страховете бяха отвсякъде. Живеех в пълна изолация, от вина стоях далече от детето си дори.
Накрая всичките дадени обещания, всичките лъжи, ме измориха. Нямах силата да сложа край на живота си, но знаех, че и не мога да продължа така. Чувствах се изключително самотна.
Звъннах в анонимни алкохолици, мислех, че това е рекламен трик, но бях толкова изтощена, че реших да опитам. Припознах се в това, което един човек ми разказа там. Това ме накара да остана. Беше ми странно, защото хората на сбирката се отнасяха към мен с разбиране, с обич, които не бях усещала от години. Там имаше хора, които ми казваха, че всичко ще бъде наред. Виждах усмихнати, трезви хора. Не бяха химера. Нито веднъж не ме критикуваха за нищо. Там започнаха чудесата за мен. След първата сбирка се върнах вкъщи и тогава спрях завинаги да пия. Разбрах, че това е болест, която не зависи от мен. Разбрах, че съм безсилна пред алкохола, че няма лекарство, но видях хора като мен със същите емоции. Успях да разговарям с хора, които ме разбират. Това беше най-великото постижение в живота ми. Но и не смеех да се зарадвам, за да не разваля това чудо, което ме беше стигнало. Постепенно се върнах и към семейството си. Благодарна съм, че малко по малко нещата се случиха, защото е по-трудно, когато идват накуп“.
Интервюто с жената (гласът ѝ е променен) от „Анонимните алкохолици" можете да чуете в звуковия файл.
