Eмисия новини
от 10.00 часа

С Ива Дойчинова по стълбите за никъде в Малта

В „Покана за пътуване“: Призрачният град Кайякьой, свещените за индийците Вриндавана, Джайпур и Ришикеш

26
Всички, които са ходили в Малта имат снимка на тази тераса.
Снимка: архив Ива Дойчинова

Рицари, каменни крепости, причудливи скали, арабски средновековни улички, начумерени зъбери и усмихнато море. Всичко тава е Малта. Обичам да си говоря с Ива Дойчинова за места, които и двете сме посещавали, защото… все едно сме били в различни държави. Толкова дръзка, необичайна и често пъти противоположна на моята е нейната гледна точка. И този път заместник-главният редактор на програма „Христо Ботев“ не изневери на палавия, чисто неин си начин да обикне и опише една страна.
Само Ива Дойчинова може да попадне на две толкова отдалечени като настроение фиести в Малта, както става ясно от първата част на разговора ни. А най-ярката ѝ асоциация от острова на рицарите хоспиталиери са … стълби, които водят за никъде.

Чакаме пак да отиде някъде, за да разказва – цветно и релефно.

Както вече разбрахте, малтийският език е мелодична комбинация от арабски, италиански и английски. Родолюбивата рубрика „50 места от българската история отвъд България“ ще ни отведе в една страна, където говорят четири езика, но без да ги смесват – Швейцария. Напред към Лозана, където на брега на Женевското езеро има ярка българска диря.

Вриндавана, Джайпур, Ришикеш… За онези, които не са чували за тези свещени за индийците градове, ще бъде интересно да се запознаят с тях чрез архитекта на пасивни къщи, фотограф и убеден доброволец Веселин Веселинов. Тези, които мечтаят за поклонническо пътуване, да наострят уши, а щастливците, дето вече са били – да си сверят впечатленията.
Архитект Веселинов крои планове да повтори своето пътуване до Индия, защото в Маяпур има едно училище, което подпомага с приходите от благотворителните си фотоизложби.

Лебесус, Кармилесус, Ливиси, Кайякьой… Имената на този град се премятат в устата като сладостен бонбон, но мигом загорчават при гледката на призрачните и запуснати каменни къщи. На десетина километра от турския град Фетие почти от век пустеят две големи църкви, 14 параклиса, две училища, два фонтана, две вятърни мелници и над 1000 семейни гнезда. Навремето тук е ромоняла гълчавата от чаршията, а над всяка врата висяла клетка с пойна птичка, която се включвала в нощния хор на славеите.
Живият град на търговци и занаятчии опустява в един ужасен ден на 1923 г., когато по междудържавна спогодба 25 хиляди гърци са принудени да напуснат домовете си в Турция само с дрехите на гърба си и фамилните ценности във вързоп. Натоварват жителите на днешния Кайякьой на турски кораб, който ги изсипва на необитаем остров. Чак след три месеца гръцки параход отвежда оцелелите в прародината им, където ги смятат за „чужденци“ и ги подритват като втора ръка хора.  
Изселените от Гърция турци не пожелават да се нанесат в каменните домове на северния склон и постепенно разрухата превръща жизнерадостния град в обиталище на призраци. Английският писател Луис де Берние е толкова впечатлен от покъртителната гледка, че написва бестселъра си „Птици без криле” за живота там малко преди и по време на изселването.
„Дни наред след заминаването на християните, всичко което се чуваше през нощта, беше плачът на котките. Те заглушаваха славеите и косовете, плачейки и оплаквайки се… Те бяха по покривите, по улиците, по стените, на бадемовите дървета, в двора на джамията, в гробището на християните, щураха се напред назад, стресирани, самотни, хленчещи. Стонът им беше ужасяващ, плашещ. Лежах на възглавницата и не можех да заспя, разбирах защо плачат в ужасната самота и отчужденост на града”, пише прочувствено Луис де Берние.

Ратърсващо, нали? Днес меланхолията на мястото сякаш се просмуква в душата на посетителя, макар слънцето весело да плющи над отдавна останалите без покриви, врати и прозорци къщи. Само по някоя камина, символ на домашното огнище, нелепо стърчи сред руините.
Бившият град Ливиси, днешен Кайякьой, е издигнат през 18 век върху руините на древните Лебесус и Кармилесус – на остър скат, за да избегнат набезите на нашественици. След опустошителното земетресение във Фетие през 1856 г., много от обитателите му се местят в непоклатимо сигурните каменни сгради. В златното време на града там са живеели близо 25 хиляди обитатели.
През 1957 г. Кайякьой опустял окончателно, след като земетръс с магнитуд 7,1 разлюлял много постройки до срутване.

Днес призрачният град е музей под открито небе и туристи от всякакви националности щъкат по неравноделния калдъръм. Да надникнеш отблизо в някоя от къщите е невъзможно – подивялата зеленина наднича от прозорците. Катерейки се към църквата на високото, осъзнаваш, че 14-те параклиса са били разположени така, та дори най-немощният да може да запали свещица Богу, без да се изтощи.
Макар каменните къщи, накацали по склона да изглеждат еднакви, всеки ракурс, врязан в синьото небе те кара да снимаш отново и отново.

В главата неволно зазвучава фразата „На кого е нужна китара без струни“ от песента „Ветрове“ на Лили Иванова. Точно на това напомня призрачния Кайякьой – на китара без струни, на град с изтерзана душа.
Кованата порта към голямата църква е заключена, но нашите домакини Фатош и Илхан знаят откъде да промъкнат любопитните туристи – тясна пролука, при преминаването през която се чувстваш като грешник пред свещения процеп на Свети Иван Рилски. Но пък преживяването да гледаш избелелите фрески, да снимаш небето през порутения олтар и да се потопиш в отломките от светостта на мястото, си струва дребните неудобства.
Преди пет години е имало търг за отдаване на призрачния град под аренда за 49 години. Кайякьой изглежда така, сякаш никой не го е спечелил, макар да е имало готови да вложат 10 млн. долара във възраждането на хълма и превръщането му в по-удобна за посещение туристическа атракция. Идеята, обаче, наоколо да се нароят хотели, паркинги и магазини, а къщите да се реставрират до положение на исторически Дисниленд не допада на много от местните. Те се боят, че „облагородяването“ ще лиши призрачното селище от автентичност.
Обявен от ЮНЕСКО за Световен град на мира и приятелството, Кайякьой все пак е сред основните туристически забележителности в района на Фетие, Даламан и Анталия, заради неподправения си чар. Хубавото е, че български туроператори имат чартърни програми за тази част на Турция.

За да разведря неизбежната аналогия със съдбата на тракийските бежанци у нас, ще спомена че на няколко километра от Кайякьой се намира единственият в света хотел, чиито начин на управление се изучава в Харвард. И то не заради комбинацията от борова гора, планина и море. Че и луксът не е чак толкова въпиещ. Завладяващо е гостоприемството, което те кара да се чувстваш единствен, желан и глезен гост – на 800 посетители се падат 500 души учтив, сърдечен и готов да помогне персонал. А в съседния залив рибарят Осман e създал ресторант, който дори няма сграда – само навес, но е предпочитано място от всички турски звезди, че и някои световни, които наминават от там. Милиардерът Абрамович често заприщвал с гигантската си яхта входа към залива, а Деми Мур била спипана от папараци да яде любимия си печен лук в бивака на Осман, където всичко е току-що извадено от морето или прясно откъснато от градината.


Още от