Тази седмица Турция отбеляза 3 години от опита за преврат. Най-малко 251 жертви, 2 200 ранени, над 3 600 антитерористични операции, 150 хиляди уволнени или отстранени от работа държавни служители, чистка и в армията - последствията от преврата не могат да бъдат обобщени по друг начин освен като тотална трансформация на кемалистка Турция в нещо коренно различно. А външната политика, както винаги е функция на вътрешната и Анкара направи 180-градусов завой след неуспешния пуч. В същата седмица, когато Турция показа, че раните от опита за сваляне на Ердоган още не са зараснали, Европа наложи санкции за сондажите край бреговете на Турция.
Кои са съществените процеси в трансформацията на Турция и какво стои зад новите посоки на външната политика - Тоня Димитрова разговаря с директора на „Джърман Маршал фонд“ в Анкара - Йозгюр Юнлюхисарчъклъ.
Турция преживя фундаментални промени след неуспешния преврат и то за много кратък период от време - кои са основните според вас във вътрешнополитически план?
Извършителят на опита за преврат - движението „Гюлен“ беше заличено в Турция, сега е напълно нелегално, което е нещо много ново за Турция, защото през последните две десетилетия последователите на Гюлен бяха много мощни. Разбира се, има и други промени - на първо място промяна на системата от парламентарна към президентска, бяха променени редица закони, промени се политическата култура на държавата. Мога да обобщя тези промени с две концепции - едната е централизация, а другата институционализация.
Турция традиционно е била централизирана държава и може да се твърди, че това е само продължение на Османската и Византийската империи, които също бяха много централизирани. Но нивото на централизация се повишава с всеки ден и достигна кулминация в периода след опита за преврат. С президентската система всички правомощия са в ръцете на държавния глава - той назначава свой кабинет, няма нужда от вот на доверие от парламента. Основно това означава, че може да бъдеш вицепрезидент или министър без демократичното одобрение на Меджлиса, това е много ново за Турция. Парламентът се заобикаля също така, президентът може да издава укази по различни въпроси, не са нужни закони. Това е концепцията за централизация.
А институционализацията става както в структурата, така и в практиката. В структурата - много от позициите в турската бюрокрация вече не съществуват, всички бюрократи гледат в една посока, в една личност. Институционализацията води и към персонализация, политическите традиции в Турция вече не са важни, вместо това са важни желанията на една личност. Има разбира се и проблеми относно спазването на човешките права и свободата на словото, достъпа до информация. Турските медии станаха една от жертвите на този процес, мейнстрийм медиите в момента са мъртви, на тяхно място сега са подкрепяните и контролирани от правителството медии, маргинализираните опозиционни медии.
Видяхме и истински завои във външната политика - исторически Русия винаги е била съперник, сега е партньор, Съединените щати от съюзник се превърнаха в държава, с която има обтегнати отношения. Отношенията с Вашингтон - кое ги обтегна повече - американската политика с кюрдите или Фетхуллах Гюлен, който Съединените щати отказват да екстрадират?
Има три основни проблема в отношенията между Турция и Съединените щати. Първият е липсата на стратегическа рамка на тези отношения. Настоящата стратегическа рамка датира от времето на Студената война, което не е много отдавна и тя не дава много отговори как точно да си сътрудничим в Близкия Изток или извън Европа. Тази стратегическа рамка е за отбрана на Европа срещу съветска агресия.
Има проблем със собствеността както по отношение на отделни индивиди, така и за институции. В миналото, и то точно по време на Студената война, турската армия упражняваше правото на собственост върху отношенията със Съединените щати. Сега в Турция армията няма тази роля в политиката, която имаше в миналото. Докато в Съединените щати балансът на властта в Пентагона се измести от Европейското командване към Централното, а то е много по-неблагосклонно спрямо Турция в сравнение с европейското. Така, че и самият Пентагон е по-малко протурски настроен.
Най-големият проблем е взаимното недоверие - Съединените щати подозират, че Турция в някакъв момент ще се обърне така да се каже към тъмната страна, Русия, Китай, а второто подозрение е, че Турция има тайни външнополитически цели, свързани с радикализъм, които подкопават сигурността на съюзниците на Съединените щати в Близкия Изток, като Израел. Това са съмненията на Съединените щати, но Турция също има подозрения. Първото е, че Съединените щати имта дългосрочен план за създаване на кюрдска държава до турската граница. Тук идва и въпросът за Сирия, защото сътрудничеството на американците с кюрдите в Сирия, които Анкара смята за крило на терористичната организация на кюрдите в Турция - ПКК, е считано за заплаха. Второто подозрение на Турция е, че Съединените щати имат план да свалят Ердоган от власт. През призмата на това подозрение Ердоган и привържениците му реагират на протестите в парка Гези, корупционните разследвания, опитът за преврат и дори неотдавнашния икономически срив.
Това е призмата, през която се гледа и на американските санкции срещу Турция заради руските противоракетни системи С-400.Така, че след неуспешния преврат и американската политика в Сирия подозренията към Съединените щати сред кръговете на Ердоган достигнаха своя връх.
Освен със Съединените щати Турция преживява криза и в отношенията с Европейския съюз, преговорите за членство са на практика блокирани. Кое е по-силно - Турция няма толкова силни амбиции да стане член или Европа не иска разширяване?
Турция със сигурност има амбиции един ден да стане член на ЕС, но все по-преобладаващо е мнението в страната, че този ден никога няма да дойде. Така стимулите за реформа и за постигане на стандарти за членство са прекършени. Разбирането е - защо да правим нещо толкова трудно в името на цел, която няма да бъде постигната? Вероятно има някаква доза истина в това разбиране заради политиката за разширяване на ЕС. Европа е погълната от свои проблеми, които са много по-сериозни от справянето с Турция. Разбира се политическата класа в Турция постави страната под нивото на критериите от Копенхаген и това също е една от причините отношенията да бъдат обтегнати.
Тази седмица Европейският съюз наложи санкции за турските сондажи за природен газ край бреговете на Кипър, а Анкара ги определи като символични и без стойност. Защо Анкара дори не мигна от притеснение от европейските санкции?
Има две причини - първо така нареченото нарушение на Турция в източното Средиземноморие не е толкова неоспоримо. Първо - според морското право. Това в действителност Европейския съвет потвърди и със свое решение: ексклузивни икономически зони и континентални шелфове се определят чрез преговори, а не с едностранни решения. Но Кипър обяви ексклузивна икономическа зона без да преговаря с Турция. И това, което направи Анкара не е толкова различно от това, което прави Никозия.
В своята декларация Европейския съвет твърди, че страните по спора трябва да постигнат решение чрез преговори. Но едностранното обявяване на икономическа зона всъщност е отказ от преговори. Затова вместо да се задава въпросът защо Европейският съюз наложи само символични санкции, аз бих попитал защо Евросъюза налага санкции въобще и отговорът е ясен - защото Кипър е член на блока, а Турция не. Тези санкции бяха наложени от една страна, за да угоди Европейският съюз на една своя страна-членка, но и те трябваше да са достатъчно слаби, за да може Брюксел да продължи сътрудничеството си с Турция, особено за контрол на миграционния поток.
Турция твърди, че защитава интересите на кипърските турци, има ли обаче там и чисто геополитически интереси. Кипър поддържа все по-близки отношения с Израел и Египет, говори се дори за евентуални енергийни сделки, а отношенията на Анкара с тези две държави не са в най-добрата си форма?
Геополитическите интереси са важни и наистина се правят опити за възпиране на Турция в източното Средиземноморие от Кипър, от Гърция, от Израел, Египет и зад завесите от Саудитска Арабия. Има дори кръгове в Съединените щати, които подкрепят това. Но когато говорим за Кипър това е въпрос на кауза за Турция - кипърския въпрос е толкова важен, че всичко останало е незначително.
В дългосрочен план възможно ли е Турция да направи отново завой във външната политика и да се върне към традиционните си съюзници?
Русия се възражда, европейските съюзници се обръщат към Съединените щати, за да се защитят от Москва. Турция също вижда една възраждаща се Русия, но вместо да се обърне за защита към Съединените щати, Анкара се опитва да се сближи с Русия, защото за разлика от държавите в Източна Европа - Анкара не вижда в Москва екзистенциална заплаха, а по-скоро предизвикателство, с което може да се справи. Тъй като Турция насочи външната си политика към Русия и въпреки че нямаме намерение да напуснем НАТО и трансатлантическата общност, моите опасения са, че решенията, които се вземат в краткосрочен план в Анкара, Вашингтон и европейските столици, могат в дългосрочен план могат скъсат връзките на Турция със Запада, дори и да няма такива намерения. Така, че в дългосрочен план може и да има ескалация.
Интервюто можете да чуете в звуковия файл.
