Eмисия новини
от 07.00 часа

Удсток, Woodstock 1969

Снимка: Wikipedia

Годината с пореден номер 2019 се оказа преизпълнена с половинвековни юбилеи: местни и световни. Едни от тях – добре запомнени, други пък – добре забравени. Сред първите е, без съмнение, фестивалът Woodstock, Удсток: последната естествена, по своему красива и масова свободна изява, попречила да се разкрие скритият, отблъскващ свят на бизнеса-и-рок-енд-рола (за това по-късно подробно разказват Мартин Скорсезе и Мик Джагър като продуценти на спряната телевизионна поредица Vinil (Винил), продължила едва сезон, но да не навлизаме в друга, макар и сходна тема).

За представител на рокпоколението, горните ми думи са силни, крайни, но самият рок като поведение, стил и начин на живот съдържа мания по крайностите: да чупиш музикални инструменти по сцената, да подпалиш и изгориш любимата китара, натъпкан с различни субстанции да крещиш до припадък, надъхвайки тълпата пред теб да прави същото, за да се „издигнем“ до популярния през същото време слоган Born To Die Young, в смисъла че всички „те“ са били „родени, за да умрат млади“. Сякаш това се доказваше на практика и със съдбата на Брайън Джонс, Хендрикс, Джоплин, Морисън, малко по-късно – Кийт Муун, Ленън… И на този фон започна да бледнее другият, уж по-добър лозунг Make Love Not War, „Прави любов, а не война“.

Всъщност, какво е фестивалът „Удсток“? Обективно погледнато: най-важният в историята рокфестивал, без да пропускаме онази негова прелюдия – попфестивала в Монтерей, състоял се две години по-рано. „Удсток“ стана кулминация на искрената, почти неподправена от корпоративни интереси музика. Това събитие изгря в един преломен момент на неспокойния и интересен ХХ век. Време на технически реални и виртуални открития, промяна в скоростта на живеене в Космоса и тук на Земята, на тихия бунт на децата-цветя, на антивоенните хипи-и-други движения, време на желанието на милиони млади хора да живеят заедно в свят на хармония и безгрижие, свят на „Мир, Любов и Музика“. Peace, Love and Music – това бе мотото на „Удсток“ в трите дни и нощи, от 15 до сутринта на 18 август 1969-та. В различните източници се споменават различен брой присъствали: от 300 до 500 хиляди, но изглежда, бройката от половин милион зрители да е вярна.

Иначе – още помня момента, в който Юри Ступел дойде у нас вкъщи с „Удсток“ под мишница. Тогава бяхме ученици в гимназията. Внимателно разопаковахме тройния луксозен винилов албум Woodstock. Реликвата с три грамофонни плочи бе току що донесена от Франция. После тези плочи (тави) бяха разнасяни по различни купони из цяла София, докато едната от тях изчезна, другата бе пукната, а третата можеше да бъде просвирвана само от неиздрасканата ѝ страна. Като че ли най-здраво се оказа книжното тяло, картонената обвивка, „калъфката“ на албума, но тя пък… не свиреше.

През 2019 година по повод половинвековното честване на фестивала се появи друг, мега-албум с всички участници и техните изяви от сцената на легендарното събитие. Днес всеки може да си припомни или научи кои са те и чрез интернет пространството. Припомням, че част от изпълненията на фестивала десетилетия след него останаха скрити за дълго време и не попаднаха нито в дисковете, нито във филма за „Удсток“, заради неуточнени авторски, изпълнителски и пр. права. Интересен детайл е, че бяха посветени на „Удсток“ и песни. От тях най-известна стана едноименната балада на певицата Джони Мичъл – една от големите отсъстващи от този многоцветен празник, поради предварително поет ангажимент към телевизионния водещ Дик Кавет и неговото шоу. Но така се случи, че песента на Джони Мичъл се разпространи в три напълно различни една от друга версии: нейната, на Кросби, Стилс енд Неш и най-успешната в комерсиален план, заела и първо място в класациите – кавър версията на групата Matthews Southern Comfort.

В епилога на това откровение (то може да бъде и безкрайно!) споделям, че каквото и да кажа, все ще е недостатъчно за този трепетен миг в епохата, чийто край настъпва именно след Удсток. И с раздялата на Бийтълс!
Но дори и един факт от Удсток 1969-та е достатъчен: рано сутринта, на 18 август на сцената излиза Джими Хендрикс за да закрие фестивала. Свири последен от всички, както той сам е пожелал. От публиката е останала малка част. Претъпкани с ярост и дуенде изпълненията на Хендрикс оставят хората пред него вцепенени, втрещени, вкаменени. Разказва го режисьорът Мартин Скорсезе, присъствал като член на снимачния екип; забелязва се (дискретно) и в допълнително монтираната филмова версия на фестивала.
Като че ли това наистина е било началото на края.

Но идеалът на младите хора от поколението „Удсток“ остана съхранен. Защото не можа да се осъществи.

неделя, 18 август, 17 часа

Още от

Спомен за баса Михаил Попов

публикувано на 20.09.19 в 21:51