Eмисия новини
от 02.00 часа

Сезонът на Фламандската опера започна устремно и успешно!

9
Сцена от операта „Дон Карлос“ на Верди, постановката на Фламандската опера
Снимка: Annemie Augustijn

Интересни на събития бяха последните няколко месеца за Фламандската опера, която, както е известно, играе продукциите си в Антверпен и Гент. В края на април, на ежегодните международни оперни награди, организирани от реномираното английско списание „Опера“, Фламандската опера спечели приза за най-добра компания на годината. Театърът бе номиниран за четвърти път в тази категория. Безспорно прекрасен прощален подарък за швейцарския артистичен директор Авиел Кан, който бе начело на Фламадската опера в продължение на десет години. От този сезон Авиел Кан пое поста генерален директор на „Grand Théâtre de Genève“ – оперния театър в Женева.

Много силна бе последната постановка от миналия сезон – „Макбет“ на Джузепе Верди, в наситената с голям драматичен заряд режисура на германеца Михаел Тайлмайер. Той концентрира вниманието върху последиците от самоцелната жажда за власт, без ясна управленческа стратегия. Впечатляващ бе декорът на продукцията – дело на Хенрик Ар, изобразяващ огромен улей, който безвъзвратно поглъща всички герои, устремени към надмощие. Импозантни в главните роли бяха американският баритон Крейг Колклъф като Макбет и руското мецосопрано Марина Пруденская, която изпълни много релефно известната сцена на сомнамбулизма на Лейди Макбет. Италианецът Паоло Кариняни ръководи оркестъра с голяма драматична експресивност и цветово богатство.

От началото на този сезон артистичното управление на Фламандската опера пое 40-годишният белгиец Ян Ванденхауе, който в последните няколко години беше драматург на фестивала „Рурско триенале“ в Германия. Ванденхауе откри мандата си с нова постановка на друг прекрасен шедьовър на Джузепе Верди – „Дон Карлос“, написан специално за Парижката опера през 1867 година по пиесата на Фридрих Шилер „Дон Карлос, инфантът на Испания“. Творбата отразява политически конфликти от периода на бунта за освобождение на нидерландските провинции от властта на Испания в Осемдесетгодишната война през XVI и XVII век. В операта се преплитат и семейни интриги в двора на крал Филип Втори. Важно място в действието заема и съдбата на Фландрия, която тогава е била част от огромната испанска империя.

Постановката в Антверпен е на известния холандски режисьор Йохан Симонс, който разказва историята от гледната точка на Дон Карлос. Историческият Карлос, първороден син и престолонаследник на Филип Втори, е бил недъгав, емоционално лабилен и неспособен да управлява. В последните месеци от живота си инфантът е арестуван и хвърлен от баща си в затвора, където той умира едва на 23 години. Последните часове от живота на Карлос са начална точка в постановката и в първите тактове на операта виждаме умиращия инфант, който бълнува в килията си. В съзнанието му времето се връща назад и в низ от спомени той отново вижда събитията, определили съдбата му. Режисьорът размества последователността на началните две действия като първо се озоваваме зад стените на манастира Юсте, където лежи издъхващият инфант, след което следва картината в гората на Фонтенбло с напразните младежки блянове за щастие. Карлос присъства непрекъснато на сцената, в близост до останалите главни герои. Той е свръхчувствителен, емоционален, наивен и незрял. Декор в постановката няма, сценографът Ханс Оп де Беек използва само реквизити – различни по форма геометрични предмети с големи размери, сред които Карлос се чувства малък и объркан. На сцената са поставени и няколко легла с решетки, които загатват за нощната, мрачна атмосфера на повечето сцени в операта. На заден план текат цветни видеопрожекции, изобразяващи природни пейзажи, кралски градини и интериори на дворци – те са стилни и логично свързани с действието. Този виртуален мир се претопява интересно във физическия свят на геометричните фигури. Колоритен нюанс придават ярките костюми на Грета Гойрис, които, както и прожекциите, са вдъхновени от платната на средновековните майстори на четката Йеронимус Бош и Питер Брьогел. В тях има и модерен оттенък. В тези одежди са облечени хористите, които на заден план формират един флуиден пейзаж. Главните герои носят строги костюми, предимно в черно. Като цяло, постановката е пример за модерен режисьорски театър. Сценичното действие и картина създават обща атмосфера, в която рефлектира както днешният свят, така и този от преди няколко столетия.

Певческият изпълнителски състав бе много хомогенен, като впечатленията ми са от съботния спектакъл на 28 септември. В главната роля на Дон Карлос се изяви Леонардо Капалбо, който блестящо се справи с нелеката задача да играе непрекъснато ролята на лабилен, импулсивен младеж. Италиано-американският тенор притежава много качествен, лирико-спинтов глас. Интерпретацията му бе белязана с голяма вокална страст и всеотдайност. Малко преди началото бе обявено, че изпълнителката на Елизабет Валоа – Мери Елизабет Уилямс, е болна, но въпреки това ще пее. Наистина обемът на гласа ѝ не бе според очакванията, но певицата компенсира това с много интелигентно, фино фразиране и великолепни пиано пасажи. Френският ѝ език бе най-убедителен от всички солисти. Американката изпълни голямата ария на героинята от пето действие с подчертан лиризъм и много чувство, като диригентът Перес колегиално тушира оркестровия фон. С обемен, дълбок, тембрист глас немският бас Андреас Бауер Канабас създаде внушителен образ на суровия, но вътрешно страдащ и самотен крал Филип Втори. Турският баритон Картал Карагедик създаде устремен и вокално сигурен образ на дръзкия новатор Родриго, маркиз Поза. Певецът притежава интересен, тъмно обагрен глас. Освен като оперен артист, Карагедик се радва и на успешна кариера като фотограф. От 2015 година баритонът е член на ансамбъла на Операта в Хамбург.

Бауер Канабас и Карагедик изпълниха много въздействащо дълбоко психологическия, голям дует на Филип Втори и маркиз Поза. Принцеса Еболи изпя друга американка – Рейхан Брайс-Дейвис, певица, надарена с голям гласов диапазон. Мецосопраното пя с голяма лекота и докато колоратурите в сарацинската „Песен за булото“ не бяха технически прецизни, то в голямата втора ария „Ô don fatal“ Брайс-Дейвис бе истинска вокална стихия. Обширният изпълнителски състав допълни опитният италианец Роберто Скандиуци като Великия Инквизитор – с мощен, звучен бас и запомнящо се сценично присъствие.

Много са музикалните редакции на „Дон Карлос“ след световната премиера в Париж. Постановъчният екип в Антверпен се спря на версията в пет действия от Модена от 1886 година, смятана за една от най-кохерентните. Операта бе изпълнена на оригиналния френски език, който в последните години все повече се налага като стандартен. Балетът „La Pérégrina“ не бе включен, тъй като той не допринася с нищо за драматичното развитие на действието. Любопитно е, че тази балетна сцена е красива алегория за един от най-известните скъпоценни камъни в света – перлата Перегрина, която в продължение на четири века е притежавана от испанските и английски кралски особи. Впоследствие с перлата се сдобива актрисата Елизабет Тейлър.

Аржентинецът Алехо Перес, който от този сезон пое поста на музикален директор на Фламандската опера, ръководи с плавни, сигурни, премерени темпа. Диригентът извлече от оркестъра множество динамични и цветови нюанси, като звукът бе качествен и красив. Перес би могъл да потърси малко по-голям драматичен заряд в интерпретацията си. Чудесен бе приносът на хора на Фламандската опера, подготвен от австриеца Ян Швайгер, във внушителните масови сцени във Фонтенбло и особено в известното аутодафе с публичното изгаряне на еретиците. Хористите пяха с великолепен, изразителен звук.


Галерия

Още от