„Много добре си спомням, кога и как предложихме на страните от Западните Балкани да се присъединят към ЕС. Това беше през лятото на 1999 г. в Кьолн. От тогава минаха 20 години, а ние не сме в състояние да кажем, дали и кога тези държави могат да станат част от общността. Това е отчайващо“.
Това каза в специално интервю за предаването „Събота 150“ на програма „Хоризонт“ Гюнтер Ферхойген, наричан от мнозина „архитектът на разширяването на ЕС на изток“. 75-годишният Ферхойген признава, че се пази от коментари за актуалната политика в Европа, защото лесно може да остане неразбран. „Ще кажат, старецът естествено вярва, че след него няма достойни политици“, признава шеговито Ферхойген в разговора с Весела Владкова.
И въпреки това Гюнтер Ферхойген остава до ден днешен изкушен от политиката. Само преди година и половина, в друго интервю за „Хоризонт“, той изрази съмнението си, че ЕС скоро ще започне преговори за членство със страните от Западните Балкани. „В редица страни от съюза продължава да няма никаква нагласа да допуснат приема на която и да е страна от региона“, каза той тогава, а Франция доказа правотата на тази оценка, като обяви, че няма да подкрепи началото на преговори със Северна Македония и Албания.
„Можем дълго да говорим за това, защо разширяването на ЕС се превърна в толкова непопулярна тема. Но със сигурност една от причините е, че успехът на петата вълна, част от която е и България, не беше достатъчно рекламиран. От друга страна обаче напредъкът в страните-кандидатки не е задоволителен. Това също трябва да е пределно ясно.
В сравнение с България, дефицитите у вас тогава, преди 20 години, бяха големи, но България работи упорито, за да ги преодолее. Да, не сте успели напълно, но напредъкът е виден. За страните от Западните Балкани не може да се каже същото. Причината може би е, че пред тях няма ясна перспектива. Така че според мен Европейският съюз трябва да изработи пътна карта за тяхното приемане“.
Според Ферхойген бъдещият председател на ЕК Урсула фон дер Лайен има много добра представа, какви трябва да са стратегическите приоритети на общността. „Надявам се, че тя ще осъзнае, колко важно е приемането на страните от Западните Балкани за бъдещето на Европа“, смята Ферхойген:
„Говорим за стабилността в целия регион на Балканите - както политическа, така и икономическа. Това е от стратегическо значение за евросъюза. Не по-различно беше и при приемането на България и Румъния. Напрежението в света по-скоро се увеличава, вместо да спада. Изправени сме пред огромни предизвикателства, които Европа може да реши само, ако излезе на световната политическа сцена като силен и единен играч. Но преди това трябва да решим проблемите пред собствената ни врата“.
Пред собствената ни врата се намира например Русия, с която ЕС живее във все по-обтегнати отношения. Мнозина твърдят, че без Русия сигурността в Европа не е гарантирана. Очаквате ли, г-н Ферхойген, скорошно успокояване на страстите?
Не можем да изключим Русия от Европа. Русия е част от Европа. Това го повтарям от много години, но не ме разбирайте погрешно - не мечтая за единен ЕС от Лисабон до Владивосток. Това, което ми се иска да постигнем е единството на нашия континент по всички важни световни теми. А където е възможно и да създадем общи структури. Защо например да нямаме обща европейска икономическа зона? Защо да нямаме обща система за сигурност? Можем да имаме обща енергийна стратегия, обща политика срещу климатичните промени.
Европа, имам предвид континентът Европа, може да си постави за цел да се превърне в световен играч на политическата сцена. Европа може да бъде онзи така необходим разумен балансьор в наближаващия суперконфликт между великите сили на 21-ви век САЩ и Китай. Така че в този смисъл трябва да намерим своя modus vivendi с Русия. А за да го намерим, трябва да си зададем въпроса, дали причината за напрежението в отношенията ни в момента е само в Русия.
Нека Ви дам един пример. Примерът е Украйна. Украйна иска да се интегрира в ЕС, което е нейно право. Ние, т.е. ЕС, естествено приветстваме това желание. Но защо не сметнахме за необходимо да разговаряме за това със съседите на Украйна? Според мен това беше фатална грешка на Европейката комисия и на лидерите на ЕС. Когато подготвяхме разширяването на ЕС на изток разговаряхме с руснаците. Обсъдих с тях правата на руското малцинство в балтийските републики. Обсъдих статута на Калининград. Обсъдихме бъдещите ни търговски отношения и това е напълно естествено! Нямам спомен Русия да е негодувала срещу приемането на бившите социалистически страни в ЕС.
Е, не беше и безрезервно щастлива от това.
Така е, но въпреки това не протестираха. Няма как да са били щастливи, когато виждаха окончателното сгромолясване на съветската империя. Но същевременно осъзнаха, че стабилността по западните граници на Русия е и в техен интерес. Но позволете ми да Ви кажа нещо, което няма да се хареса на всички. И аз имам своите резерви към състоянието на демокрацията в Русия. Но това моя отговорност ли е? Отговорност на ЕС ли е? Или е отговорност на руснаците? Ако Русия иска да стане част от ЕС, тогава разговорът ще е съвсем друг.
След като навремето успяхме да се договорим с комунистите в Кремъл, след като успяхме с Брежнев да водим политика на сближаване, след като с него успяхме да подпишем Заключителния акт от Хелзинки, никой не може да ме убеди, че с Путин не може да се постигне споразумение.
Друг голям и безспорно важен съсед на ЕС е Турция, но и с нея Брюксел е в сложни, почти замразени отношения. Мнозина сигурно са забравили, но тя все още е кандидат-член.
Бихме допуснали фатална грешка, ако се откажем от Турция. Ако трябва да сме честни, Турция няма друга алтернатива, освен ЕС. Не мога да си представя, че съюзът с Русия ще просъществува дълго. Не ми се иска да отблъснем Турция и да я тласнем в прегръдките на радикалните ислямски държави, като Иран например.
За мен преговорите за членство са едно голямо разочарование. Не беше много отдавна времето, когато Турция беше държавата с най-бързо напредващи реформи. Смятам, че голяма част от вината, преговорите с Турция днес да са в задънена улица, е по-скоро на ЕС. Защото през 2005 г. в Брюксел настъпи стратегическа промяна. Ако дотогава казвахме, че искаме Турция един ден да се присъедини към нас, то след 2005-та настъпи промяна във Франция и в Германия. Посланието, което изпратихме на Анкара, естествено не се прие добре. Естествена е и реакцията на управляващите.
Не казвам, че ЕС е виновен за липсващата демокрация в Турция. Но ние сме виновни за това, че вече не можем да влияем върху този процес. С други думи, ние сами решихме да се откажем от възможността да влияем на вътрешнополитическите процеси в Турция. В момента не виждам шанс за промяна. Но съм сигурен, че съвсем скоро ще водим дискусия за това, кой е виновен за отблъскването на Турция от Европа. От сега мога да Ви кажа, че никой няма да си признае вината.
Турция обаче явно е достатъчно надежден партньор за големи икономически инвестиции.
Турция е особено атрактивна дестинация с огромен потенциал и ключови географски връзки. Така че Турция няма да е в икономическа тежест на ЕС.
Въпросът ми, г-н Ферхойген, се отнася по-скоро до инвестицията на Фолксваген, която безспорно изпраща и политически сигнал. Особено като имаме предвид, че в надзорния съвет на автомобилния гигант седи министър-председателят на провинция Долна Саксония, социалдемократът, Ваш съпартиец, Щефан Вайл.
Няма политическо влияние. Фолксваген не пита Берлин или Брюксел, дали може да инвестира. Тези решения са чисто икономически. Това важи за всички големи концерни, не само за Фолксваген.
Случаят с „Фолксваген“ е малко по-различен.
Е, да, заради държавното участие. Не знам, как точно са протекли нещата, но така или иначе не смятам, че правителствата трябва да се месят в такива решения. Стига Европейският съюз да не реши да забрани инвестициите в Турция, което би се равнявало на въвеждането на санкции. Съжалявам, че България не спечели това състезание. Бих се радвал да беше така. Но пак казвам - според мен не става дума за политическо решение.
Още една опасност грози ЕС - евроскептиците и крайната десница. Като че ли те достигнаха зенита си. Салвини си отиде от правителството в Италия, в Австрия „Партията на свободата“ падна от власт и изпадна в дълбока криза. „Алтернатива за Германия“ се оказа не чак толкова мощна, колкото изглеждаше преди няколко месеца. Отмина ли тази опасност пред Европа, г-н Ферхойген?
Не, не мисля, но сте права - зенитът е достигнат. Днес нещата изглеждат по-добре, но не са добре. Трябва да си отговорим на въпроса, защо са недоволни хората? Защото това е причината да гласуват за крайнодесните популисти. Явно традиционните партии оставят впечатлението, че не се интересуват от проблемите на малките хора. А дали това впечатление не отговаря на истината?
На фона на европейската история национализмът не е правилният отговор на това недоволство. Нямам нищо против здравословна доза патриотизъм, защото той е част от нашата идентичност. Тя се изразява чрез история, култура, език, традиции. Затова не съм привърженик на идеята за Обединени европейски щати. Повече интеграция - да, но съм напълно убеден, че националните държави все още имат важна роля в Европа. А именно да дават на хората идентичност и родина. Нещо, което бездушният и технократски Брюксел не може и никога няма да може да им даде.
Нямам нищо против здравословната доза национално самочувствие. Това означава да не поставям народа си над другите и да уважавам всички. Но може би трябва да се запитаме, дали в ЕС това е така? Равни ли сме всички? Или в Европейския съюз има страни-членки първа и втора класа?
Интервюто можете да чуете в звуковия файл.
