Периодът от българската история, обхващащ последните десетилетия на Османската империя до 1944 година, е интересен не само заради случилото се в онова време, а и заради промените настъпили в България вследствие на това. Те се дължат на умело политическо лидерство, административни умения и професионална компетентност – задължителни качества, които всеки кандидат за дадена публична служба трябва да притежава. От Освобождението до 1944г., кметът в големите градове ту е бил избиран от народа, ту е бил назначаван. Това налагало чести промени в критериите и правилата и в този смисъл, по думите на доцент Милена Стефанова, кметската позиция винаги е била ябълката на раздора сред политическите партии.
Въпреки това по време на 10-годишния режим на пълномощията /1934-1944 г./, в който кметовете били назначавани с указ от Царя, има немалко градоначалници, които остават в историята на населените места като хората, сторили най-много за благоустройството и благосъстоянието на гражданите. Пример за такъв е кметът на София Иван Иванов, доказал себе си като професионалист още преди да бъде назначен. Под негово ръководство е бил проектиран и построен Рилският водопровод, а по-късно уменията и знанията му са използвани дори от комунистическата власт при строежа на язовир „Искър“, който снабдява с вода столицата.
С помощта на доц. Стефанова и нейната експертиза като изследовател на публичния интерес към местното самоуправление, правим един своеобразен анализ на кампаниите през годините до 1944 година, който до известна степен е актуален и днес:
Партийните боричкания, партизанлъкът, очернянето и словоблудството срещу конкурентния кандидат са съпътствали всичките ни кампании. Още преди Освобождението по време на Възраждането, когато българските чорбаджии като местни управници могат да бъдат възприети като прототипи на кметовете, те са формирали чорбаджийски партии. След това са се борели с всички средства и не са се свенили дори да пристъпят към убийство или разрушаване на съществуващи училища. Причината например е била, че конкурентните партии, спорели в коя махала да бъде училището. Винаги е имало такъв тип нечестни прийоми. Днес сме свидетели на купуване на гласове и безуспешни опити за справяне с тази порочна практика.
Доц. Милена Стефанова посвещава цяла книга за българските чорбаджии, техните порядки и времето, в което са живели.
Там съм изследвала компонентите, които съпътстват политическия процес, който тогава можем да наречем така само условно. В последните години на Османската империя, официалната власт е търсела начин да интегрира към себе си представители от завоюваните територии, защото така е било по-лесно. Султанът се е интересувал само от това да няма размирици и редовно да се събират данъците в хазната. По-свободният режим в последните години на Османската империя е довел до това да могат да се събудят различни интереси, цели и страсти, част от населението да се замогне и да претендира за някакви властови позиции. Така се пораждат и първите конфликти и взаимоотношения, които продължават и след Освобождението.
В този смисъл, честите смени на правителствата след това, не бива да ни изненадват. Както тогава, така и днес зад борбата на идеи на практика е била борбата за власт, влияние и разпределяне на ресурси. Всичко това е красноречиво описано в някои родни литературни образци, сред които са фейлетоните на Алеко Константинов. Те звучат актуално и до днес, макар:
Средствата и похватите, които се използват да са съвременни. По времето на Алеко не е имало интернет, а достъпът до информация е бил ограничен. Трябва да имаме предвид, че той (интернетът- бел. ред.) ни дава повече гражданска сила и възможност. Много ми се иска да спрем да се впечатляваме от различните фалшиви новини, които тогава не са се наричали така, а са смятани за откровена лъжа. Коствало е много усилия на този, който е бил очернен, да изчисти името си. В днешно време обаче хората малко или много се загубват между възможностите на кого да вярват. Стават все по-малко авторитетите, които да събудят повече доверие у хората и това усложнява много ситуацията в съвременното общество. Много ми се иска да има по-високо доверие в институциите, но те не работят като такива, а като партийно зависими, каза в интервюто си за Радио България доц. Милена Стефанова.
