40 години Желязната завеса разделя Европа на две - през Берлин и Германия. 7000 километра от финладско-руската на север, до българо-турската граница на юг. Колко души са загубили живота си по протежението на границата между двата свята, никой не може да каже. Но със сигурност най-много са гражданите на вече бившата ГДР. За източногерманците през лятото на 89-та се отваря възможност напълно легално да заминат на Запад.
"Разпадът на ГДР беше в ход - това си личеше вече много ясно. Лицата на хората ставаха все по-угрижени, градовете повяхваха пред очите ни. Пълна агония", спомня си Мартин. Съпругата му Керстин го допълва. "Най-потискащото беше усещането, че живея в затвор. Не мога нито да си сменя жителството, нито да изляза извън границата. Тогава бях на 30 години и това усещане беше ужасно!"
През лятото на 89-та двамата с децата си бягат в Западна Германия през Унгария. Управляващите в Будапеща решават да не спират повече източногермански граждани на границата с Австрия. Ключово събитие за онова време, отприщило вълна от напускащи ГДР.
На сватба в Будапеща
"Още следващата сутрин подадох молба за унгарска виза. Поводът беше сватба в Будапеща. Разбира се, сватба нямаше. Казах си, това е шанс и трябва да го използваме", помни Керстин.
Двамата с Мартин чакат един месец. Визата идва и те си тръгват завинаги. "Прибрахме се, събрахме си багажа и натоварихме децата в колата. И тръгнахме. Нямаше какво да мислим - напускахме държава, която ни бе отнела свободата", обяснява Мартин.
Най-критично било преминаването на границата между ГДР и Чехословакия. А влизането в Австрия - съвсем незапомнящо се. "Всъщност на границата не се случи нищо - просто ни махнаха с ръка да преминем", реди парченце от пъзела на преживяванията Керстин. "Изпитах огромно облекчение - успяхме! И започваме нов живот" - така е видял нещата Мартин.
Историческият пикник
През август, същият граничен контролно-пропускателен пункт между Унгария и Австрия става стартова линия за нов живот за близо 500 източногерманци. Всички те - дошли заради т.нар. паневропейски пикник, станал възможен заради решението на Будапеща и Виена да прережат телената ограда по границата си. Унгарски премиер по това време е Миклош Немет, който се разпорежда 354 километровият кльон по границата с Австрия да се демонтира. "По икономически причини - вместо да харчим пари за ремонт, реших да я съборим", спомня си Немет днес.
Окрилен от перестройката, той осъзнава, че трябва да отвори границата, без да знае каква ще е реакцията на Михаил Горбачов в Кремъл. „Исках да го тествам“, признава тогавашният унгарски лидер. "Руснаците не протестираха, нямаше телефонни обаждания от Москва, нищо", допълва Немет.
Новината се разчува в бившата ГДР благодарение на западногерманските телевизии, които съобщават за предстоящия през август пикник. Хиляди източногерманци спонтанно решават да прекарат лятната си ваканция в Унгария. Къмпингите бързо се пълнят, дори в парковете на столицата Будапеща има опънати палатки. Ясно е, че не са дошли на почивка, а изчакват подходящ момент за да избягат на Запад. Пикникът на 19-ти август е техният шанс. Ласло Над е един от организаторите на събитието.
Парализираните диктатори
"Никога не се прибираш вкъщи и не казваш: „Днес ще пиша история“. Толкова много неща се случиха тогава в Източна Европа, че нямахме време да размишляваме върху настъпващите промени. Тогавашните диктатори - Чаушеску, Хонекер и другите, бяха в шок, като парализирани. Не знаеха, какво да правят", спомня си Ласло Над.
Малцина от тогавашните управници в Източен Берлин обичат да се връщат назад. Ханс Модроу е последният министър-председател на ГДР. „Бяхме изненадани от новата вълна в Москва, не бяхме готови“, признава той 30 години по-късно. "Горбачов каза: "Вие решавате". Ерих Хонекер беше вече много болен. През това лято ГДР остана безмълвна", допълва Ханс Модроу.
През това лято вълната от напускащи ГДР хора набъбва с всеки изминал ден, а молбите за унгарски визи нарастват лавинообразно и ежечасно. Властимащите не спират никого.
"Опитвахме се, и това се оказа грешно решение на партията, да изпуснем малко от парата с надеждата, че така проблемът ще се реши от само себе си. Не си давахме сметка, че през отворената граница ще изтекат много хора", прави равносметка Ханс Модроу.
Изтичане на мозъци
Бягат стотици, след това хиляди. Всякакви хора, но предимно лекари, медицински сестри, инженери, учители. Хора с професии, които ще им позволят бърз старт в Западна Германия.
"Бях безпомощен. И виждах безпомощност в очите на другите. Защото знаехме, че няма връщане назад", споделя още Ханс Модроу.
През 1989 г. бъдещият федерален президент на обединена Германия между 2012 и 2017 г. - Йоахим Гаук, е протестантски пастор в Рощок. След дълги и мъчителни проверки синовете му са пуснати да заминат на запад. През лятото на 1989 г. заминава и дъщеря му.
"Цялото лято на 89-та беше символ на застоя. През май бяха фалшифицирани резултатите от местните избори. Но опозицията все още нямаше достатъчно смелост. През лятото вълната напускащи ГДР набираше сила. Заминаваха предимно млади хора, които се стичаха към западногерманските посолства в Източна Европа. А ние, които оставахме, се питахме - кой ще е следващият?", отбелязва Йоахим Гаук.
Еуфория и протести
Останалите в ГДР започват безпрецедентна вълна от протести и демонстрации. Първо в големите градове Лайпциг, Дрезден и Берлин, а след това и в цялата страна.
"Разбира се, страхувахме се от властите. А и помнехме смазването на протестите в ГДР през 1953, в Унгария през 56-та, Пражката пролет, протестите на полската "Солидарност". Така че беше трудно да си представим, че ще успеем. Помогнаха ни младите протестиращи. Те ни вдъхнаха кураж, те казаха: „Искаме промяна“, а не да напуснем страната", изтъква Йоахим Гаук.
Тогава, преди 30 години, хората са завладени от еуфорията, всички са възторжени, радост и щастие е изписано по лицата им. След падането на Стената последва обединението на Германия, лелеяно от поколения германци от двете страни на Стената. Но дали всичко стана така, както трябваше? И имаше ли грешки, които можеха да бъдат избегнати? Прочитът на събитията на Йоахим Гаук:
"След падането на Стената хората настояваха за обединение. И скандиранията от Лайпциг „Ние сме народът“ прераснаха в „Ние сме един народ“. Хората искаха бързо съединение, за да не рискуват някакви политически шикалкавения. Тогава бях депутат в първия демократично избран парламент в Източен Берлин. И помня много добре, колко силен беше натискът и върху парламента. Така че който днес услужливо не си спомня тези неща и твърди, че Западът ни е колонизирал, просто лъже".
30 години по-късно разделителните линии на разочарованието са много ясно видими. Всеки втори източногерманец днес смята, че обединението не се е случило. А близо 40 процента от всички германци смятат, че то не е успешно. Но всички презират Стената, разделяла Берлин и света цели 28 години.
Репортажа можете да чуете в звуковия файл.
