„Спечелиха не само отделните страни-членки, не само Ирландия, а и цяла Европа, защото направихме още една крачка към последната ратификация на Лисабонския договор – посочи тя. – Той позволява три основни неща – по-ясно функциониране на институциите, много по-бързо вземане на решения и приближаването на гражданите до европейските институции. Има няколко много важни и емблематични новости. За първи път ще има президент на ЕС и т.н. министър на външните работи. Тоест, на прочутата фраза „Кой е телефонният номер на ЕС?”, ще може всички да отговорят ясно. Европа ще може да говори с един глас на международната сцена. Друго много важно нещо е, че Европейският парламент става равен на Съвета на министрите на ЕС. Тоест, в процеса на вземане на решения като единствената пряко избираема евроинституция ЕП ще може да се произнася наравно със Съвета. В Съвета обикновено се защитават националните интереси, докато ЕП символизира интересите на европейските граждани. Това ще му позволи да оказва влияние върху ключови политики, по които досега не можеше да се произнася. Например, по много актуалната и от интерес за българите обща селскостопанска политика. Другата новост за ЕС е, че за първи път ще има т.н. гражданска инициатива. При събиране на 1 милион подписа европейските граждани ще могат да накарат Еврокомисията да вземе предвид поставения от тях проблем и да инициира решаване и прокарване на директива. Това са изключително важни неща.”

Ще се убедят ли евроскептиците, че загубата на повече суверенитет всъщност не е в ущърб на европейските граждани, в т.ч. и българите?-

„Убедена съм, че заедно можем повече и съм доста резервирана, когато става дума за прехвърляне на голям суверенитет върху ЕС – подчерта Неделчева. – На този етап страните-членки много държат на своя национален суверенитет. Но да не забравяме, че много важни области остават извън общите европейски политики. Стратегията на евроскептиците по-скоро играе със страховете на хората. А всички видяхме, че в условия на икономическа криза Европа е символ на подкрепа и солидарност. Засега дори самата криза ги опровергава. Има две знакови политики сега извън общите европолитики, където като млад човек много ми се иска ЕС да отиде доста по-далеч. Едната е образованието. Виждаме колко голям е все още дори проблемът с признаването на дипломите. Другата е социалната политика, която още е в компетенциите на националните държави. По тези, а и по всички други големи въпроси като услуги, безработица, качествено образование за европейските граждани за професионална и лична реализация в живота ще може да се действа чрез новия инструмент на гражданската инициатива, залегнал в Лисабонския договор.”

Лисабонският договор обаче не е подписан още от Полша и Чехия?

„Убедена съм, че и това ще се преодолее – казва Неделчева. – Полският президент Лех Качински вече се ангажира да подпише договора след като Ирландия се произнесе с „да”. По-големият проблем и внимание в ЕС е насочено към Чехия. Но се знае, че чешкият президент Вацлав Клаус е дисидент и рискува доста, ако в един разумен срок не подпише договора. Първото, което той направи, бе да обвърже ратификацията му с евентуални избори в Англия през пролетта. Интересно е обаче как човек, който много държи на националната независимост, ще обясни на чешкото общество, че ще се повлияе от външен фактор, какъвто са едни британски избори. Много важно е да не забравяме, че Клаус е и много опитен политик и трудно би злепоставил основния си легитиматор - парламента. В Чехия парламентът избира президента, а чешкият парламент вече подписа документа. И най-важното, чешкото общество в голямото си мнозинство е „за” Лисабонския договор. Не вярвам Клаус да не вземе и това предвид.”

„Изтъргува” ли Ирландия вота си за Лисабонския договор и какви са поуките за България от това?

„Наистина се създаде впечатление за „изтъргуване”, но ставаше въпрос за жизнено важни теми – уточни Неделчева. – И трябва по-скоро да направим извода за България, че като равноправен европартньор може да поставяме на масата важни за нас неща и да изискваме да се решават. Точно това по-скоро се случи с Ирландия. Това не е прецедент. Още с Маастрихския договор Дания постъпва точно по същия начин. От чисто професионална гледна точка като научен изследовател на мен са ми много по-интересни протоколите и анексите към Лисабонския договор. Там виждаме как страни като Полша, Англия, Дания, Швеция имат клаузи, засягащи ги пряко по много важни за тях въпроси. Това е по-скоро начинът и за България, да се види какво можем да направим. Протоколи не се правят току-така. За тях трябва да бъде свикана междуправителствена конференция и на нея да се реши това. Т.е., можем да обмислим една национална позиция по конкретни неща, но с много солидни аргументи, която в по-късен етап да поставим на дневен ред. Надявам се от догодина Лисабонският договор да влезе в сила, за да може новите институции на ЕС да заработят. Пожелавам го от все сърце!”

Татяна Обретенова