Украсата на българския средновековен ръкопис

                              Прочее преди славяните
                              нямаха книги, но бидейки
                              езичници, четяха и гадаеха
                              с черти и резки.

Така със славянски букви пише Черноризец Храбър в "За буквите" (ІХ-Х в.). Българите вече са приели християнството като държавна религия. Изкуството на новия религиозен институт трябва да бъде изискано, но и разбираемо. Грижата за книгите, за скрипториите и скрипторите се превръща в официална политика.

За около стотина години България сменя две писмена – глаголическото и кирилското. А както е известно, ръкописната книга и нейната украса вървят ръка за ръка с развитието на всяка азбука. Орнаментиката при първите, глаголическите, ръкописи е изключително графична: линия, кръг, квадрат, детелина и кръст. В тези векове елинистичното наследство, азиатското, западното, на монашеските средища от Мала Азия и Египет, на Северна Гърция и Атон се кръстосват из българските земи, без да се слеят в общо цяло. За съжаление, най-ценните от тях, като Асеманиевото, Зографското, Охридското евангелие, Синайският псалтир, Синайският молитвеник, не са у нас. Близо до тяхната традиция е един от първите кирилски ръкописи, който се пази в хранилището на Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" и за който вече стана дума – ЕнинскиятАпостол от ХІ век.

В тези ръкописи особен интерес представляват инициалите с изображения на човеци и с образи на животни. Художествената им стилистика непрекъснато се обогатява. Идеите се заимстват от глаголическите славянски ръкописи и от цветния византийски стил.(характеристики: миниатюри върху цели страници, с богато орнаментирани квадратни или правоъгълни рамки, наподобяващи понякога многокуполни църкви; инициалите напомнят умалени антични колони с включени растителни и животински мотиви.)

Византийското владичество (1018-1185) прекъсва връзката между официалната книжнина, създавана в столицата Преслав, и следващите векове. Появяват се обаче богомилската и апокрифната литература. Изчезват илюстрираните текстове, но по-голямо внимание се обръща на орнамента. Развиват се плетеницата и тератологичните мотиви. Използвасе източната арабеска.

След Константинопол първи на Балканите именно българските майстори създават самостоятелна материална база за експерименти. Първи се опитват да са независими и сами да избират мотиви и решения, да предпочитат образи, които не са сред най-популярните във византийската столица.

Украсата на книжнината през Втората българска държава (ХІІ-ХІV в.)

След въстанието на братята Асен и Петър (1185) богохранимият Търновград става царска и патриаршеска столица. Оформя се химнографският и агиографски литературен център на държавата. Продължава обаче да се развива и апокрифната литература. Чак до Възраждането тя няма да изчезне. Широко се разпространява и т. нар. монашеска книжнина (мистико-религиозните, философско аскетичните, църковно-догматичните и преводните богослужебни съчинения), която си има свои графични особености. Създават се богато илюстрираните кодекси, предназначени за царя и за други заможни ктитори. Миниатюрата тематично и стилово се поляризира. От една страна са ръкописите от провинциалните манастири, украсени с растителни и тератологични мотиви (поп Добрейшовото Четвероевангелие – ХІІІ в.), а от друга – ръкописните илюстрации от царския столичен скипторий.

Сега именно в орнаментиката окончателно се обособяват три основни стила.

НЕОВИЗАНТИЙСКИ: геометрични, плетенични и растителни мотиви, изпълнени в няколко цвята върху златна основа, наподобявайки емайловата техника, с елементи на арабеска, под влияние на коптския, келтския и арабския орнамент, със строга очертаност на заставките и инициалите; основно се използват крин и трилистник, както и коленчато стъбло с трилистни и остролистни листа. В НБКМ се пазят ръкописи, характерни за този стил – Пирдопки апостол, Апостол, Изборно евангелие. Инициалите се изчистват, източват се, конструкцията на буквата се изгражда само като плътна линия, заставките се разстилат върху листа, в мотивите има повече въздух,тоновете стават по-прозрачни (Евтимиев служебник, Панегерик, Словата на Григорий Богослов). Върху оформлението на ръкописите се усеща влиянието на исихазма. Налице е тенденция книгата да се превърне в частен молитвеник, да се чете в килията, в дома. Ръкописите са малки. Размерът им обикновено е съобразен с човешката длан. Характерният за старобългарския период формат, представляващ изтеглен по посока на движението на човешкия поглед правоъгълник или квадрат, сега се заменя от леко източения формат.

ТЕРАТОЛОГИЧЕН: произлиза от гръцката дума за чудовище “терас; “Божиите зверчета” винаги са били неизчерпаем източник на символи и алегории; сцените на единоборството, животинският бяг, хералдичните антитези, орлите, лъвът, кентаврите, сирените, змията от репертоара на източната култура олицетворяват основните житейски сили; вторично обогатени и преработени в религиозен символизъм на ранносредновековния Иран, се пренасят на Балканския полуостров и в Европа още от авари, българи, хазари (VІ в.). Както и през византийските работилници и скриптории. Новият стил продължава своя път: в руската школа, където се обогатява с местните традиции на Севера; в сръбските ръкописи пък се освежава с някои елементи от скандинавското и ирландското изкуство. Наричат го как ли не – варварски, преходен, народно-фантастичен. В България достига разцвет през ХІІІ в. (поп Добрейшовото евангелие, Врачанското евангелие) Мъртвата византийска иконографска схема се изпълва с живо изящество, с напрегнат художествен ритъм. Сякаш се предсказва, че побългаряването на чуждите модели винаги ще се съпровожда с много еретични отклонения.

БАЛКАНСКИ: в основата на орнаментиката е плетеницата и нейните зверини и растителни елементи. Инициалите се изграждат изключително благодарение на тяхната игра. Така, в много случаи се унищожава строгостта и яснотата в конструкцията на буквите. В колоритно отношение се използват предимно синият, зеленият и червения цвят, а по-късно и жълтият. Мотивите постепенно се усложняват и по ажурността си се сравняват с дърворезбата, мозаичните подове и ювелирните емайлови изделия. Този стил достига своя разцвет през следващите три века (образците му в НБКМ са евангелия, апостоли, Октоих, сборник от жития и слова, Патерик, Пролог, Монашески сборник).

През Втората българска държава измененията в илюстрацията са продукт на промените в духовния живот на обществото. Най-много миниатюри има в литургичната книга, любим предмет за посвещение, ползвани обикновено от миряните. Поръчват ги частни дарители, наследствени и изборни благородници, хора с политическо и икономическо положение, светски или духовни лица. Целта на подобно дарение е да се опростят нечии грехове. Така миниатюрата се превръща в своеобразен амулет, обект за самовглъбление. Чрез нея поръчителят си осигурявал контакт със светеца.

Именно през този период средновековната българска илюстрация се сдобива и с най-големите си шедьоври – Манасиевата хроника, Четвероевангелието на цар Иван Александър, Томичовият псалтир. Те са запазени, но за съжаление не се съхраняват у нас.

Ръкописната украса през Османско владичество (ХV-ХІХ в.)

След 1396 г. българските миниатюристи работят в труднодостъпни манастири, приведени пред вощениците и страхливо пишат “Помени, Господи, раба грешного”. Изпокъсани, пожълтели ръкописи, оформени с непознато старание… Разгръщаме ги като култови реликви, по чиито страници следи са оставили народни изпитания и надежди, сълзи и послания към бъдните поколения. Граматикът поп Йоан от с. Кратово в ХVІ в. преписва и илюстрира поредица от книги, оставили диря не само в българската, но и в сръбската и румънската книжнина…. Неизвестен миниатюрист е рисувал Крупнишкото, Кокалянското евангелие, Радомирския псалтир, Слепченското четвероевангелие, Четвероевангелието на йеромонах Гаврил (ХVІ в.), Риломанастирският дамаскин (ХVІІ в.).

През вековете на османското владичество нов орнаментален стил не се създава. Доминиращ е балканският стил (Служебен миней за месец септември, Тиквешки сборник). От втората половина на ХІV в. се среща предимно в манастирските и в провинциалните ръкописи. Тератологичният стил има отделни прояви, предимно през ХVІ в. Най-големи обаче са промените при неовизантийския, който започва да включва нови растителни мотиви – лале, момина сълза, карамфил, ананас, лотос, мак, роза, – свидетелства за все по-силното проникване на ислямското изкуство. Усеща се и влиянието на старопечатната книга (Сборникът на поп Пунчо). В заставките се включва и илюстрацията (Буховското четвероевангелие).

Първите законотворци на българското изкуство са хората, изтъкали родопските халища, самоковските резбари и брациговските зидари; чипровските златари и тревненските иконописци, грънчарите от Бусинци, калиграфите и илюстраторите от Етрополе. Именно Етрополската книжовна школа, създадена в края на ХVІ в., налага т. нар. “везано писмо”. Особено добре е развито то в Попйоановото четвероевангелие (ХVІІв.) Творците от тази школа най-предпочитат да изобразяват птица върху кръст и под нея змия или птица, кацнала направо върху змия. Така илюстрират идеята за тържеството на вярата и духа над злото.

В българските ръкописи оттези векове (ХV-ХVІІ)човешкото лице не се свързва с текста. Неговата поява в тях има чисто антропоморфен характер. Целта му е да оживи играта на плетеничните и растителните елементи. Средногорската дамаскинска школа, развила се от втората половина на ХVІ в., утвърждава традицията в заставките да се съдържат и миниатюри (Протоопопинския дамаскин).

През ХVІІІ в. съществено се променя начинът, по който се създават ръкописите. Преобладават колективни поръчки за църкви и манастири, което довежда до техния занаятчийски характер. Форматът намалява. Украсата става много по-бедна. Постепенно се налага бързописът. В текстовете на един от най-ярките книжовници на ХVІІІ в., Йосиф Брадати, се забелязва повече от скромно присъствие на орнамента и на изобразителните елементи. Същото е характерно и за История славяноболгарска (1762) на Паисий Хилендарски, кактои за нейния препис от Софроний Врачански (1765).

"Първомайстор е този, който внася най-много светлина, радост и надежда в ежедневието на своите поробени братя, който прави най-много добрини."

Това слово великолепният Атанас Божков изписва на днешната кирилица, цели 11 века след своя предшественик Черноризец Храбър.

А ние, след като успяхме само да се докоснем до българската средновековна ръкописна илюстрация, трябва да притворим книгата й.

Засега…

Ивелина Ватова

Още от рубриката

Грандиозно шоу с 1500 артисти и 60-хилядна публика слага началото на "Пловдив – европейска столица на културата 2019"

В продължение на година Пловдив ще отгръща страниците на летописна книга, побрала историята му от древността до днес. И макар корените му да отвеждат осем хилядолетия назад, градът ще разказва за отминали събития, овековечени традиции и предаващ..

публикувано на 14.11.18 в 11:27

Галерия “Лоранъ” представя ранни рисунки и графики на Димитър Казаков-Нерон

Ексцентричен, своенравен, особняк – той подминава етикетите на времето, а думите, родени в мълчание, превръща в образи и цветове. И въпреки че пред малцина открехва портите на интимния си свят, в изкуството е искрен и освободен. Деветнайсет..

публикувано на 13.11.18 в 11:56

Светлана Радева: За да опознаете България, трябва да я усетите със сърцето си

Едно ново списание на българския пазар – „Изживей България“, си поставя задача да разказва за историята, традиционния бит, културата и природата на България, като в него се подчертава: „За да я опознаете, трябва не просто да я съзрете с очите си,..

публикувано на 12.11.18 в 12:11