Украсата на българския средновековен ръкопис

                              Прочее преди славяните
                              нямаха книги, но бидейки
                              езичници, четяха и гадаеха
                              с черти и резки.

Така със славянски букви пише Черноризец Храбър в "За буквите" (ІХ-Х в.). Българите вече са приели християнството като държавна религия. Изкуството на новия религиозен институт трябва да бъде изискано, но и разбираемо. Грижата за книгите, за скрипториите и скрипторите се превръща в официална политика.

За около стотина години България сменя две писмена – глаголическото и кирилското. А както е известно, ръкописната книга и нейната украса вървят ръка за ръка с развитието на всяка азбука. Орнаментиката при първите, глаголическите, ръкописи е изключително графична: линия, кръг, квадрат, детелина и кръст. В тези векове елинистичното наследство, азиатското, западното, на монашеските средища от Мала Азия и Египет, на Северна Гърция и Атон се кръстосват из българските земи, без да се слеят в общо цяло. За съжаление, най-ценните от тях, като Асеманиевото, Зографското, Охридското евангелие, Синайският псалтир, Синайският молитвеник, не са у нас. Близо до тяхната традиция е един от първите кирилски ръкописи, който се пази в хранилището на Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" и за който вече стана дума – ЕнинскиятАпостол от ХІ век.

В тези ръкописи особен интерес представляват инициалите с изображения на човеци и с образи на животни. Художествената им стилистика непрекъснато се обогатява. Идеите се заимстват от глаголическите славянски ръкописи и от цветния византийски стил.(характеристики: миниатюри върху цели страници, с богато орнаментирани квадратни или правоъгълни рамки, наподобяващи понякога многокуполни църкви; инициалите напомнят умалени антични колони с включени растителни и животински мотиви.)

Византийското владичество (1018-1185) прекъсва връзката между официалната книжнина, създавана в столицата Преслав, и следващите векове. Появяват се обаче богомилската и апокрифната литература. Изчезват илюстрираните текстове, но по-голямо внимание се обръща на орнамента. Развиват се плетеницата и тератологичните мотиви. Използвасе източната арабеска.

След Константинопол първи на Балканите именно българските майстори създават самостоятелна материална база за експерименти. Първи се опитват да са независими и сами да избират мотиви и решения, да предпочитат образи, които не са сред най-популярните във византийската столица.

Украсата на книжнината през Втората българска държава (ХІІ-ХІV в.)

След въстанието на братята Асен и Петър (1185) богохранимият Търновград става царска и патриаршеска столица. Оформя се химнографският и агиографски литературен център на държавата. Продължава обаче да се развива и апокрифната литература. Чак до Възраждането тя няма да изчезне. Широко се разпространява и т. нар. монашеска книжнина (мистико-религиозните, философско аскетичните, църковно-догматичните и преводните богослужебни съчинения), която си има свои графични особености. Създават се богато илюстрираните кодекси, предназначени за царя и за други заможни ктитори. Миниатюрата тематично и стилово се поляризира. От една страна са ръкописите от провинциалните манастири, украсени с растителни и тератологични мотиви (поп Добрейшовото Четвероевангелие – ХІІІ в.), а от друга – ръкописните илюстрации от царския столичен скипторий.

Сега именно в орнаментиката окончателно се обособяват три основни стила.

НЕОВИЗАНТИЙСКИ: геометрични, плетенични и растителни мотиви, изпълнени в няколко цвята върху златна основа, наподобявайки емайловата техника, с елементи на арабеска, под влияние на коптския, келтския и арабския орнамент, със строга очертаност на заставките и инициалите; основно се използват крин и трилистник, както и коленчато стъбло с трилистни и остролистни листа. В НБКМ се пазят ръкописи, характерни за този стил – Пирдопки апостол, Апостол, Изборно евангелие. Инициалите се изчистват, източват се, конструкцията на буквата се изгражда само като плътна линия, заставките се разстилат върху листа, в мотивите има повече въздух,тоновете стават по-прозрачни (Евтимиев служебник, Панегерик, Словата на Григорий Богослов). Върху оформлението на ръкописите се усеща влиянието на исихазма. Налице е тенденция книгата да се превърне в частен молитвеник, да се чете в килията, в дома. Ръкописите са малки. Размерът им обикновено е съобразен с човешката длан. Характерният за старобългарския период формат, представляващ изтеглен по посока на движението на човешкия поглед правоъгълник или квадрат, сега се заменя от леко източения формат.

ТЕРАТОЛОГИЧЕН: произлиза от гръцката дума за чудовище “терас; “Божиите зверчета” винаги са били неизчерпаем източник на символи и алегории; сцените на единоборството, животинският бяг, хералдичните антитези, орлите, лъвът, кентаврите, сирените, змията от репертоара на източната култура олицетворяват основните житейски сили; вторично обогатени и преработени в религиозен символизъм на ранносредновековния Иран, се пренасят на Балканския полуостров и в Европа още от авари, българи, хазари (VІ в.). Както и през византийските работилници и скриптории. Новият стил продължава своя път: в руската школа, където се обогатява с местните традиции на Севера; в сръбските ръкописи пък се освежава с някои елементи от скандинавското и ирландското изкуство. Наричат го как ли не – варварски, преходен, народно-фантастичен. В България достига разцвет през ХІІІ в. (поп Добрейшовото евангелие, Врачанското евангелие) Мъртвата византийска иконографска схема се изпълва с живо изящество, с напрегнат художествен ритъм. Сякаш се предсказва, че побългаряването на чуждите модели винаги ще се съпровожда с много еретични отклонения.

БАЛКАНСКИ: в основата на орнаментиката е плетеницата и нейните зверини и растителни елементи. Инициалите се изграждат изключително благодарение на тяхната игра. Така, в много случаи се унищожава строгостта и яснотата в конструкцията на буквите. В колоритно отношение се използват предимно синият, зеленият и червения цвят, а по-късно и жълтият. Мотивите постепенно се усложняват и по ажурността си се сравняват с дърворезбата, мозаичните подове и ювелирните емайлови изделия. Този стил достига своя разцвет през следващите три века (образците му в НБКМ са евангелия, апостоли, Октоих, сборник от жития и слова, Патерик, Пролог, Монашески сборник).

През Втората българска държава измененията в илюстрацията са продукт на промените в духовния живот на обществото. Най-много миниатюри има в литургичната книга, любим предмет за посвещение, ползвани обикновено от миряните. Поръчват ги частни дарители, наследствени и изборни благородници, хора с политическо и икономическо положение, светски или духовни лица. Целта на подобно дарение е да се опростят нечии грехове. Така миниатюрата се превръща в своеобразен амулет, обект за самовглъбление. Чрез нея поръчителят си осигурявал контакт със светеца.

Именно през този период средновековната българска илюстрация се сдобива и с най-големите си шедьоври – Манасиевата хроника, Четвероевангелието на цар Иван Александър, Томичовият псалтир. Те са запазени, но за съжаление не се съхраняват у нас.

Ръкописната украса през Османско владичество (ХV-ХІХ в.)

След 1396 г. българските миниатюристи работят в труднодостъпни манастири, приведени пред вощениците и страхливо пишат “Помени, Господи, раба грешного”. Изпокъсани, пожълтели ръкописи, оформени с непознато старание… Разгръщаме ги като култови реликви, по чиито страници следи са оставили народни изпитания и надежди, сълзи и послания към бъдните поколения. Граматикът поп Йоан от с. Кратово в ХVІ в. преписва и илюстрира поредица от книги, оставили диря не само в българската, но и в сръбската и румънската книжнина…. Неизвестен миниатюрист е рисувал Крупнишкото, Кокалянското евангелие, Радомирския псалтир, Слепченското четвероевангелие, Четвероевангелието на йеромонах Гаврил (ХVІ в.), Риломанастирският дамаскин (ХVІІ в.).

През вековете на османското владичество нов орнаментален стил не се създава. Доминиращ е балканският стил (Служебен миней за месец септември, Тиквешки сборник). От втората половина на ХІV в. се среща предимно в манастирските и в провинциалните ръкописи. Тератологичният стил има отделни прояви, предимно през ХVІ в. Най-големи обаче са промените при неовизантийския, който започва да включва нови растителни мотиви – лале, момина сълза, карамфил, ананас, лотос, мак, роза, – свидетелства за все по-силното проникване на ислямското изкуство. Усеща се и влиянието на старопечатната книга (Сборникът на поп Пунчо). В заставките се включва и илюстрацията (Буховското четвероевангелие).

Първите законотворци на българското изкуство са хората, изтъкали родопските халища, самоковските резбари и брациговските зидари; чипровските златари и тревненските иконописци, грънчарите от Бусинци, калиграфите и илюстраторите от Етрополе. Именно Етрополската книжовна школа, създадена в края на ХVІ в., налага т. нар. “везано писмо”. Особено добре е развито то в Попйоановото четвероевангелие (ХVІІв.) Творците от тази школа най-предпочитат да изобразяват птица върху кръст и под нея змия или птица, кацнала направо върху змия. Така илюстрират идеята за тържеството на вярата и духа над злото.

В българските ръкописи оттези векове (ХV-ХVІІ)човешкото лице не се свързва с текста. Неговата поява в тях има чисто антропоморфен характер. Целта му е да оживи играта на плетеничните и растителните елементи. Средногорската дамаскинска школа, развила се от втората половина на ХVІ в., утвърждава традицията в заставките да се съдържат и миниатюри (Протоопопинския дамаскин).

През ХVІІІ в. съществено се променя начинът, по който се създават ръкописите. Преобладават колективни поръчки за църкви и манастири, което довежда до техния занаятчийски характер. Форматът намалява. Украсата става много по-бедна. Постепенно се налага бързописът. В текстовете на един от най-ярките книжовници на ХVІІІ в., Йосиф Брадати, се забелязва повече от скромно присъствие на орнамента и на изобразителните елементи. Същото е характерно и за История славяноболгарска (1762) на Паисий Хилендарски, кактои за нейния препис от Софроний Врачански (1765).

"Първомайстор е този, който внася най-много светлина, радост и надежда в ежедневието на своите поробени братя, който прави най-много добрини."

Това слово великолепният Атанас Божков изписва на днешната кирилица, цели 11 века след своя предшественик Черноризец Храбър.

А ние, след като успяхме само да се докоснем до българската средновековна ръкописна илюстрация, трябва да притворим книгата й.

Засега…

Ивелина Ватова

Още от рубриката

Йордан Радичков разказва за величието на обикновения човек

Тази година отбелязваме 90 години от рождението на Йордан Радичков (24.10.1929 г). Ненадминат майстор на късия разказ, изключителен драматург и сценарист, два пъти номиниран за Нобелова награда за литература, Радичков е един от емблематичните..

публикувано на 21.01.19 в 12:53

Фестивалът „София Менар“ събира отново любителите на киното

Българската столица е домакин на 11-тото издание на филмовия фестивал „София Менар“. Тази година той е посветен на игралното, документалното и късометражното кино от Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка и среща своята публика с 40 заглавия,..

публикувано на 19.01.19 в 08:15

“Песента на дървото” звучи в етнографския музей

Културните достижения на европейската цивилизация навлизат с устрем в новоосвободеното ни отечество и срещат радушен прием в сърцата на жадните за нови знания и преживявания българи. Как се заражда градската култура – с откриването на..

публикувано на 14.01.19 в 11:30