През 1534 венецианецът Бенедето Рамберти преброил в София 1000 християни. Друг пътешественик на име Морозини пък твърди, че в 1500 дървени къщи, скътани между 300 джамии, живеели тройно повече хора. И двамата броили "тоз мюсюлманин, онзи православен" без да се замислят колко били евреите, арменците, а и други софиянци с християнска вяра. Днес за най-истинни се приемат турските официални данни в сиджилите (съдебен регистър за различните решения на кадията и за преписи на получените по места официални разпореждания на вишестоящите инстанции). Чак през XVII в. империята започнала да води сметка за броя на раята, защото тогава най-вероятно и тя станала основната й работна сила. През ХІХ век чиновниците пропели докато работели, защото преброяванията ставали по време на неделните служби и християнските празници. Всички се стичали в храмовете. Чак до Освобождението (1878) турците били повече от православните в София.

И още:
Старото име на днешния общински център град Николаево (Старозагорска област) е Ешекчилер. На 11 декември 1472 обаче той все още бил село и според акънджийски* регистър, съхраняван в НБ „Св. Св. Кирил и Методий”, 31 къщи чинно си платили данъка за издръжка на акънджиите. Когато в него се родил бъдещият професор по възрожденска история и чл.-кор. на БАН Николай Генчев той все още бил обикновено село, но вече се наричало Николаево. Град става едва през 1977.
                                   
*Акънджии в Османската империя били нередовни военни части,които се включвали в походите заради плячката. Те били зле въоръжени, без военен опит и най-често ги пускали да опустошават земи, които султанът се готвел да завладее. По-късно стават помощен корпус към турската армия и съществуват чак до края на ХVІ – началото на ХVІІ век.

Пак по време на османското владичество
Дунавският вилает е голяма административно-териториална единица в империята, създаден след териториалната реформа от 1864. Простира се от Варна и Тулча до София и Ниш през Търновои още 65 каази и 1500 общини. Център му става Русчук (днес Русе, а преди Голямо Йоргово или Гюргево, а по-преди пък Сексагинта Приста – Градът на 60-те кораба). В ХVІІІ в. е голяма крепост, част от укрепения четириъгълник Русе-Шумен-Варна-Силистра. Развива се като един от най-големите дунавски османски градове.
Начело на вилаета застава Митхад паша – османски държавник, по-късно велик везир и инициатор на първата конституция на Османската империя. По негово време се правят редица нововъведения: водоснабдява Русчук, създава т. нар. болници за бедни и преселници, земеделските каси, основава първия образцов чифлик Юмюне (Нумине) чифлик, към който създава и първото земеделско училище, изгражда първата ж. п. линия от Русе до Варна, открива и исля-ханета (занаятчийски училища).

Всичко това е частица от безценния османски архив на Народната библиотека. Според проф. Стоянка Кендерова, един от най-добрите специалисти в Европа по разчитане на ориенталски текстове, която близо 40 години работи в него,“между документите особено ценни са разпитните протоколи на Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Това обаче не са оригиналните протоколи, водени на самия процес, а техни заверени преписи. Оригиналните и до днес не са намерени. ”Много ценни са и документите на арабски за похода на Наполеон Бонапарт до Египет и Сирия (1798-1799). Французите достигнали чак до крепостта Акя (днес в Израел), където изпращали български заточеници. Архивът пази много ценни сведения иза първите стъпки на съвременната династия на саудитите в Саудитска Арабия, както и за преселенията от Кавказ към Балканите. Професор Кендерова е категорична: „Нашият архив е трети по големина в света, когато става дума за османското владичество, след истанбулския, който представлява море от документи, и сбирката в Кайро.” Архивът на Кайро обаче пази документи, свързани с живота единствено в Египет през тези векове, докато ние разполагаме с материали за цялата Османска империя, с фондове за всички днешни арабски страни, както и на редица европейски държави. Те свидетелстват за отношенията им с империята. Оттук се определя и голямото значение на нашия османски архив не само за българската ориенталистика и османистика.”

Османотурски, арабски и персийски – това са официалните езици на ориенталските колекции в Народната библиотека. Първите преписи на източни ръкописи постъпват в тях след Освобождението на България. Те идват направо от рафтовете на изоставените вакъфски библиотеки – на Осман Пазвантоглу във Видин, на Мехмед Хюсрев паша в Самоков, още в София, Кюстендил и други градове. Тук са и ръкописната и старопечатната сбирки от библиотеката към Томбул джамия в Шумен, основана през 1744 от родения в града Шериф Халил паша. Тя включва около 800 тома ръкописи на арабски, османотурски и персийски език и около 1500 тома старопечатни арабски книги. Всички те оформят т. нар. „стара наличност”, преди НБКМ да е успяла да се сдобие с прочутия Цариграски архив.

Той е особено интересен не просто защото поставя основите на т. нар. „нова наличност” в Народната библиотека, а защото и попада в нейните хранилища по доста странен път. Отново сладкодумната проф. Кендерова помага, та нали целият й живот до сега преминава под знака на това истинско съкровище от Ориента: “Разказите за него отдавна са се превърнали почти в легенда. През 1931 след революцията на Кемал Ататюрк новата власт, желаейки даосвободи място или пък, както след всяка революция, искайки да се освободи от всичко, свързано със стария режим, обявява търг за продажба на стара хартия. Българската държава се оказва много адекватна. Малко преди това двама български османисти работили в турските архиви и били наясно, че става дума за безценни сведения за бившата вече Османска империя, които засягат и българската история. Така страната ни купува няколко вагона хартия, за да я претопи във фабриките в Белово и в Княжево. Интересно е, че част от архива в Османската империя и особено документите от султанската канцелария са на много плътна хартия, която се произвежда от парцали, и е много лесна за рециклиране. В България обаче веднага се изяснява, че тези ценни документи се отнасят не само до българската и балканската история, а са част от султанския архив, който засяга всички провинции на империята. Министерство на народното просвещение веднага създава комисия, която трябвало да започне да ги обработва. Тази дейност продължава и до ден днешен.”

Цариградският архив се състои от 4 колекции:
● Ориенталска архивна сбирка (текстови документи от XV-XIX в.);
● Новопостъпили турски документи;
● Селищни фондове, които съдържат сведенияпо всички жизненоважни за отделното населено място въпроси, за политическата и гражданската му история, за икономическите промени и стопанското развитие, за административното и военноустройство, за демографските и етнически процеси, за бита и местните нрави, за културната и духовна история;
● Дефтери (от една страна, от перс. daftar – голяма книга или опис върху хартия с по-голям формат; днес озн. тефтер, т. е. всякакъв вид бележник; от друга страна, има етим. връзка и с гр. дума за числото четири (тесера), т. е. прегънат на четири голям хартиен лист). Повечето от тях съдържат административни, данъчни и финансови сведения за всички османски провинции. В тях има данни и за демографските и етнодемографските процеси на Балканския полуостров от средата на ХІV до края на ХІХ век.

В сбирката от ръкописни книги влизат близо 4000 тома на арабски, османотурски и персийски език. Около 80 на сто от тях са на арабски и представят почти цялата средновековна арабска наука. Сред тях преобладават съчиненията по мюсюлманско право и граматика, най-слабо са представени точните науки. След това се нареждат преписите на османотурски, предимно ислямски религиозни текстове. Трета като обем е сбирката от персийски ръкописни книги (около 150 тома), предимно преписи от поемите на най-известните средновековни персийски автори и техни коментари на турски език.

Най-ранният ръкопис е от 1017 г. Това е препис от най-почитаните в мюсюлманския свят сборници, наричани хадиси (от арабски и означава устни предания за словата и делата на Пророка Мухаммад). 120 са преписите на Корана, като някои от тях са свидетелство за изумителното търпение на калиграфите и илюминаторите при изписването на текста на Свещената книга и художественото й оформление. Един от тях, от 1861, постъпва в Народната библиотека от сбирката на княз Фердинанд.

Продължаваме разходката си „между” турските ръкописи с проф. Кендерова. – “Имаме един много ценен ръкопис от местен автор, Шейхи Кюстендили, който живее през първата четвърт на XIX век в Кюстендил. Бил много плодовит автор, има дори и история на Кюстендил, но до ден днешен не сме успели да открием това негово съчинение. Има го обаче в списъка на неговите произведения. При нас пазим негов труд за мюсюлманските светии от северозападните Балканите. Много преписи на този автор се съхраняват в Университетската библиотека в Истанбул.”

Най-ценният ръкопис безспорно е препис от 1556 г. на "Нузхат ал-муштак фи'хтирак ал-афак" („Развлечение на копнеещия да преброди страните надлъж и на шир"), труд на арабския географ Абу Абд Аллах Мухаммад ибн Мухаммад ал-Идриси. Той съдържа географски сведения и социологическа информация за живота от неговото време, както и описание на пътешествията на автора по известния тогавашен свят, придружено с повече от 70 карти. Самото съчинение е завършено през 1153 г. в двора на норманския крал Роджър II в Палермо. Ръкописът е принадлежал на Шериф Халил, който го е дарил на вакъфската библиотека в Шумен и чйто основател е бил той самият. В света до наши дни са стигнали още три пълни преписа от този уникален труд, които се пазят в Париж, Оксфорд и Истанбул.

Всички специалисти по ориенталистика смятат, че най-богато илюстриран е персийският ръкопис от ХVI в. “Кисас ал-анбийа” (“Разкази за пророците”). В персийската колекция има още и препис на поемата за подвизите на легендарния Тимур и на поеми от средновековните поети Саади и Хафез, както и таблици за небесните светила на великия Улуг бег, внук на Тимур, владетел от династията на Тимуридите, астроном и математик.

Ивелина Ватова