България в международната година на биоразнообразието: Влажните зони

Общоизвестно е, че водата е живот. Затова и влажните зони са най-големите резервоари на биоразнообразие на планетата. Те играят основна роля и за доброто осъществяване на кръговрата на водата, а от там и за наличието на стабилен климат и сладка вода в необходимите за хората количества. Ето защо светът обръща всяка година специално внимание на Международния ден на влажните зони – 2 февруари, датата, на която през 1971 г. в иранския град Рамсар бе подписана Конвенцията за влажните зони.

България е сред първите страни, подписали този документ, регламентиращ опазването и разумното ползване на влажните зони като международен ресурс с икономическа и научна стойност. В списъка на Конвенцията за влажните зони с международно значение България е представена с 10 влажни зони с обща площ 20 306 хектара – Атанасовско езеро, комплекс Беленски острови, Дуранкулашко езеро, остров Ибиша, Шабленско езеро, местността Пода, Поморийско езеро, комплекс Ропотамо, езеро Сребърна и езеро Вая. Разположени са по черноморския ни бряг и в поречието на река Дунав. Резерватът Сребърна е известен с голямата си колония от къдроглав пеликан. А край другите езера зимуват много видове водоплаващи, те са пристан за 70 на сто от популацията на красивата червеногуша гъска, близо 40 на сто от тази на белочелата гъска и 20 на сто от популацията на малкия корморан.

Страната ни е изключително богата на биологични видове и голяма част от тях се срещат именно във влажните зони – крайбрежните ивици, реките, езерата, блатата и другите водоеми. Но тези места са и най-чувствителните на вредното човешко въздействие, твърдят природозащитниците. Най-големи щети на тези природни места у нас са нанесени през 60-те години на миналия век, когато са променяни коритата на реките и пресушавани блата. Според различни източници от началото на 20 век досега биоразнообразието в нашите влажни зони е намаляло от 10 до 20 пъти. Макар и с много бавни темпове, отрицателната тенденция продължава и днес, твърди Иван Христов от българския клон на Фонда за дивата природа /WWF/.

Защитената местност Пода край Бургас

“Най-много от изчезналите или критично застрашени видове у нас са свързани именно с влажните зони - казва Иван Христов. – И днес продължава изчезването на крайречни екосистеми и дори на блата. В момента най-сериозен проблем са вецовете, изграждани където трябва и не трябва, както и некотролируемият добив на инертни материали от речните корита. Освен, че така се съсипват реките, снижава се и нивото на подпочвените води с метър-два, та дори до 7-8 метра на места. И за съжаление това е необратимо.”

Сред водоплаващите птици най-застрашено е семейството на чаплите, твърди г-н Христов. Но най-силно е отрицателното въздействие върху рибното богатство в тези зони. Особено очебиен е примерът с река Дунав – най-дългата европейска река, която е и най-замърсена. Хората от българското крайбрежие на реката с носталгия си спомнят времената, когато рибата е била в изобилие и черният хайвер често е присъствал на трапезата им. Някога основният улов в реката е бил от див шаран, който вече е изчезнал.

Дунав е най-дългата и най-замърсена европейска река

“Шаранът е основен вид за Дунав и в недалечното минало е представлявал 65% от рибните улови в Дунав – казва Иван Христов. - В момента е сведен под 6% и то не на див шаран, а на култивирани форми от Китай. А шаранът е важен индикатор за състоянието на целия речен басейн, тъй като се размножава и изхранва малките си именно в крайречните влажни зони. Друг важен показател са есетровите риби, които също изчезнаха. През 60-те години те са били обект на промишлен риболов. Но до преди едва 7-8 г. имаше хора край Дунав, които се препитаваха от този тип риболов. От съществувалите 6 вида есетрови риби в реката, в момента един вид се смята за напълно изчезнал, други два вида са практически изчезнали, тъй като от тях през последните 20 години са хващани единични екземпляри. Става дума за руската и за атлантическата есетра. Моруната е в критично ниска численост, а и пъстругата също е много рядка. И единствено чигата, най-дребният вид, все още я има в реката.”

В изпълнение на своите международни задължения по опазването на есетровите риби, преди 10-тина години България зариби своя участък с малки рибки. Но резултатът ще се разбере едва след още десетина години, тъй като периодът на околосветско пътешествие и съзряване на тези видове е много дълъг.

Особено разтревожена е природозащитната общност у нас, а и в Европа по отношение на т.н. трансевропейски плавателен коридор по р. Дунав.

“Може би това е най-сериозната заплаха в наши дни, свързана с влажните зони на България - смята Иван Христов. - В тези планове на нашия участък от Дунав се гледа единствено като на плавателен канал, който да осигурява преминаване на все по-големи кораби, за каквито в момента няма условия. Затова се предлага издълбаване на дъното по долния участък от Дунав, което би нанесло големи щети на живите организми в реката. Ние предлагаме друго решение. Не реката да се приспособи към корабите, а те към по-плиткото й дъно. Въпросът е как да подобрим корабоплаването, като в същото време Дунав да продължи да изпълнява не само своите транспортни, но и всички други функции - да се развива горското стопанство, риболовът, а и реката да осигурява вода за питейни нужди.

Всъщност, в момента по-дълбокогазещите кораби не могат да слизат до долното течение на реката само през 2-3 месеца от лятото и това едва ли е огромно ограничение за търговския транспорт, смятат природозащитниците, които предупреждават за най-голямата опасност от прокопаването на дъното.
“Това означава снижаване на нивото на водите и може да засегне речната тераса до 10-15 км навътре в земите. В резултат на изграждането на шлюзите при Железни врата вече се наблюдава спадане на нивото на Дунав средно с повече от метър, а на някои место и над 3 м. Всичко това се отразява и на подпочвените води и съответно на кладенците за водоснабдяване в равнината.”