Иван Цонев е сред легендите в българската операторска школа. 78-годишният майстор на камерата е заснел над 120 заглавия, в някои от които е и режисьор. Има близо 20 награди, сред тях са отличия от националните фестивали „Златна роза” и „Златен ритон”, както и от кинофорумите в Москва, Лайпциг и Лил. В Студията за хроникални и документални филми заедно с режисьорите Юли Стоянов, Невена Тошева, Едуард Захариев и Оскар Кристанов създават модерна школа в родното документално кино. Снимал е филми за Анджей Вайда, Антонио Гауди, за ярки събития и фигури в българската история и култура. През годините камерата му е регистрирала поезията и прозата на делника и днес заснетото от него съдържа любопитни за анализ и сравнение киностраници от недалечното ни минало.

„Аз твърдя, че съм от пионерите, които направиха у нас така наречената “скрита камера” – казва за Радио България Иван Цонев. - С Невена Тошева през 1965 година заснехме един филм, който се казва „Толкова ли съм лош?” Той беше за проблемите в образованието. И ако го пуснем сега, ще се окаже, че е сниман днес. Като че ли почти нищо не се е променило.”

Колкото до документалния жанр, Цонев го нарича „непознатото кино”. Открай време то е в сянката на игралното, телевизиите не го показват, рекламират и обсъждат достатъчно, посочва той. С носталгия си спомня за киносалоните от миналото, в които основното игрално заглавие е предшествано от късометражен документален или анимационен филм, от кинохроники. Какво ще се снима за хрониките е решавал редактор от киностудията. „Но в повечето случаи операторът отиваше сам. И затова задачата му беше много отговорна – спомня си Иван Цонев. - От друга страна пък трябваше да пестим филмовата лента. Представяте ли си – имате 7-8 минути лента, от които 3 минути ще влязат в хрониката... За снимки с деца отпускаха малко повече – за един полезен метър даваха най-много четири. Днес с новите камери можеш неограничено да снимаш. Но това пък е нож с две остриета, защото когато имаш огромен материал, много трудно се избира от него, трябва време.”

Как новите технологии разширяват възможностите на един оператор днес? „Ние едно време сме мечтали за такова нещо – споделя майсторът. - Възможностите са огромни. Стига те да се използват разумно. Защото понякога усещам едно прекомерно търсене на различната форма – щото е модерно. Най-трудно и сложно се прави простичкият филм. Аз например се възмущавам, когато самоцелно се обръща цветният кадър в черно-бял, нещо повече – слагат му и драскотини. И го представят за архивен кадър. Ама той не е архивен, той е сега заснет. Навремето, когато изпращахме лентата в лабораторията, след обработката негативът минаваше през т.нар. технически контрол. И в немалко случаи се връщаше един лист с оценка, че има драскотини по гланца, направени от камерата. Но това беше най-малкият дефект, който винаги може да бъде заличен. Нас напротив, всяка драскотина, всяка прашинка ни дразнеше. Държахме качеството да бъде брилянтно на екрана. А сега например върви едно интервю в цветен кадър и изведнъж го виждаме обърнат в черно-бяло. Защо? Ако в игралното кино това е допустимо, защото там може да има метафора, може да става дума за сън, за нещо друго, то в документалния жанр, в едно интервю, това обръщане за мене е безсмислено. Става по-грозно.”

Иван Цонев е благодарен на съдбата, че е работил със сериозни, търсещи, изследващи режисьори. Затова и към темите, избрани от тях, се е отнасял с огромно уважение. С Юли Стоянов например, който преди дни получи наградата на Българската филмова академия за цялостно творчество, е снимал творби за събития и личности от миналото. С него преди десетилетия той започва филм, който снима... 40 години.

„Почнахме в 1965 година. Направихме филма „Другарска среща”. Той е за среща на випуска, който съм завършил в Казанлък. Аз провокирах Юли да отидем да снимаме, стана с много трудности, защото отначало материалът не ни даваше никакви основания, но постепенно намерихме изход и се получи един кратък филм за отчуждението. През 1980 година пак имаше другарска среща, отидохме да снимаме и нея, да видим дали нещо ще излезе. Натрупа се материал, но решихме, че няма да стане. Аз обаче го запазих. И през 1990-а пак снимахме, вече след промените у нас, последната среща. Прибрах и този материал. И благодарение на моя колега и съсед Андрей Алтъпармаков, който е продуцент, решихме да направим обобщаващ филм, който да се казва „Другарски срещи”. Юли ми отстъпи режисурата. Аз исках той да го режисира, но се отказа. И направих интервюта със седем души от випуска. От 30 души осем сме останали живи.”

Иван Цонев включва в лентата и много хроники и така е създаден филм за поколението, което има интересната съдба да живее в три епохи: на царска България, на комунистическото управление и след промените.