Слушайте!
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

„Мен не ме докосна меч и робство, ни огън и земетръс” – Петропавловският манастир

БНР Новини
Снимка: Венета Николова

Кацнал е на върха на Арбанашкото плато, а камбанарията му приковава вниманието отдалеч. Камбаненият звън отеква чак в близкия град Лясковец, известен с винарската си изба и традициите в градинарството, което някога било печеливш поминък. Само на 6 километра оттук пък се намира Велико Търново. Именно с историята на старопрестолния град е свързана превратната му съдба.

Светата обител eоснована от търновски боляри на мястото на днешния манастир „Св. св. Петър и Павел”, известен още като Петропавловския или Лясковския манастир. Преживяла е вражески нападения, пожари, земетресение и е била използвана за непривични цели по време на тоталитаризма, но въпреки това е оцеляла до наши дни и продължава да привлича вярващи от цялата страна. Предполага се, че съдбините на българската държава са се решавали именно там:

Той е основан, според повечето източници, през XII век на мястото на съществуваща преди това римска крепост от II век – разказва София Божкова от общинския туристически център „Царевград Търнов”. – В тази крепост са се събирали сподвижниците на болярите от Търново – братята Асен и Петър, които са организирали въстанието срещу византийското робство. След победния му край те решават да основат този манастир.

С падането на България под османското иго, близо два века по-късно, Петропавловската света обител е била многократно плячкосвана и опожарявана от поробителя. Но след всеки вражески набег тя е възкръсвала от пепелта, благодарение на усилията на местното население. Дълго време манастирът бил управляван от гръцки владика, тъй като търновската епархия била подвластна на гръцката цариградска патриаршия. Гърците изгонили нашите монаси и на тяхно място назначили техни си духовници. Чак през 1870 година, с провъзгласяването на самостоятелната българска църква, монасите ни отново влизат във владение на манастира.

Това място било „сборен пункт“ на хора, свързани с борбите за национално освобождение от османско иго в региона на Велико Търново през XVII-XVIII век – разказва София Божкова. – По онова време манастирите ни били закътани, отдалечени, скрити от окото на поробителя. В тях се е извършвала просветна дейност и се е съхранявал българският дух. През Възраждането и Петропавловският манастир е бил средище на национално освободителните борби, тук обсъждали дейността на революционните комитети .

През 70-те години на XIX век в манастира отваря врати първата българска семинария, но малко след Освобождението тя е закрита и превърната в... лудница. През 1913 г.манастирът е застигнат от нова беда – опустошително земетресение унищожава всичко с изключение на няколко постройки. По-късно е възстановен и превърнат в девически манастир. Светата обител също така е приютявала глухонеми девойки, църковно-певческо училище, а по време на тоталитарния режим между стените му били интернирани т.нар. „жени с леко поведение” от София. Всъщност сегашният му облик е от 60-те години на XX век, когато е изцяло възстановен. В момента тук живеят 3 монахини и една млада послушница. Църквата е реставрирана, но от старите стенописи няма и помен. Над 30-метровата камбанария, която била срината от земетресението, е възстановена през 1980, а часовникът под нея е подарък от родолюбива лясковчанка, която живее в чужбина.

Прекрачвам прага на малкия параклис „Св. Троица” и усещам полъх на безвремие. В задушния полумрак трепкащите пламъчета на свещите рисуват по стените мимолетни сенки от други светове и епохи. Предполага се, че параклисът е издигнат на мястото на езически олтар, който по-късно е превърнат в малък храм. Именно тук търновските братя Асен и Петър дават клетва, че ще освободят народа си от византийския нашественик, а след това ще въздигнат в близост манастир в прослава на свободата. Така и става. Затова, според поверието, ако напишеш желание на хартийка и успееш да го напъхаш в някоя от цепнатините между грубо дялъните камъни, то ще се сбъдне. Подобно на мен, стотици посетители са покрили стените на параклиса със съкровените си надежди. На излизане светата обител ме изпраща с надписа „Мен не ме докосна меч и робство, ни огън и земетръс. Била съм и ще продължавам да съм дух и опора на християните.”

Снимки: Венета Николова

БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Още от категорията

В България 26 март е Ден на Тракия

26 март е Денят на Тракия – така датата е вписана в официалния български календар през 2006 г., но се чества десетилетия назад във времето. На тази дата през 1913 г. българската армия покорява считаната тогава за "непревземаема" Одринска крепост...

публикувано на 26.03.24 в 13:10

Християнският Ден на майката е Благовещение

Всяка година, на 25 март, Църквата чества един от най-светлите си празници – Благовещение. Белязан от благата вест за непорочното зачатие, той олицетворява безкрайната Божия милост към хората и най-вече към жената – майка, благословена да носи новия..

публикувано на 25.03.24 в 04:30

Почетоха паметта на жертвите от концлагера в Ловеч

С шествие-поклонение и панихида за 35 път бе отдадена почит на жертвите в комунистическия концлагер „Слънчев бряг” край Ловеч. Шествието тръгна от центъра на града и стигна до каменната кариера, където от 1959 до 1962  г. е бил лагера. „Сърцата ни са..

публикувано на 23.03.24 в 16:58