Навършват се 150 години от рождението на проф. Васил Златарски – знакова фигура в българската историография. Той израства в просветена фамилия. Баща му – Никола Попвасилев Златарски, е уважаван учител и е сред първите будители в Търновския край в годините на османското владичество. Известен е със своята борба за налагането на самостоятелна българска църква. Участник е в Първия църковно-народен събор в 1871 година в Цариград, който съставя устава на новооснованата Българска екзархия. Това научаваме от доц. Лизбет Любенова от Института за исторически изследвания на БАН. Ще добавим, че в годините след Освобождението освен Васил Златарски, в Софийския университет професор става и брат му Георги, посветил се на геологията. В семейството има още двама братя. Единият е офицер от руската армия, другият – известен финансист.

Както посочва доц. Любенова, Васил Златарски е имал желанието да напише един монументален труд – „История на българската държава през средните векове”. Той и до ден днешен се преписва от някои студенти, защото е уникален като справочник сам по себе си. Не че винаги ученият е бил абсолютно прав и че всички негови тези са издържали проверката на времето. Но:

Той винаги е имал амбицията да направи една систематична история на Средновековна България. Животът не му е стигнал, това е една недовършена история. Между впрочем, тези, които се интересуват и особено младите колеги историци нека посетят Музея на Софийския университет. Той се намира на последния етаж. И там ще могат да видят прословутата негова писалка, с която е изписал тези хиляди страници. Златарски всъщност е имал, така да се каже, комфорта, да бъде първият. Защото основателят на критическото направление в нашата историография Спиридон Палаузов твори и умира в Русия. Марин Дринов, въпреки че на няколко пъти е идвал в България, умира в Харков, и никога не става университетски преподавател.Той наистина е бил много ярко светило. А Златарски, след като завършва история в Санкт Петербург и специализира археология в Берлин и в Мюнхен, се връща като учител във Висшето училище в София, което прераства в  първия държавен университет – Софийския. По този начин той наистина не е имал конкуренция. И е могъл най-спокойно да избира полетата, в които да се развива.

Васил Златарски не успява да довърши своя труд за Втората българска държава, създадена след отхвърлянето на византийското владичество от 1018-1185 г. Той формално разделя българската държава на Първа и Втора, нещо, което ние и до ден днешен правим, а в същото време влизаме в едно противоречие – че в крайна сметка нямаме много държави, имаме приемственост между Първото и Второто българско царство – подчертава Лизбет Любенова.

Но Златарски не е известен само с това, че наистина полага основите на медиевистиката у нас. След Марин Дринов той е най-сериозният продължител в знанията за този период. Той обаче е претрупан и с много голяма административна дейност. Достатъчно е да погледнете само работата му в изграждането на катедрата, привличането на млади учени, и то качествени. Тогава не са ги събирали на килограм и не са ги произвеждали така, както се произвеждат сега. Напротив, държали са да бъдат приемани само хора на високо научно ниво. Негови ученици са Никола Милев, Петър Ников, Петър Мутафчиев – светила в науката. Затова обикновено казваме, че това е нашият Златен век в историческото ни дирене. Но Златарски е хабил много време за административна работа. Бил е и декан, два пъти – и ректор. Няколко пъти е бил председател на Българското книжовно дружество, сега БАН, историко-филологическия клон е оглавявал. Бил е и председател, и заместник-председател. Но знаете ли какво ми е правило много силно впечатление? Аз понеже съм изчела неговата лична кореспонденция, винаги с възторг и с възхищение съм следяла онези моменти, в които той е бил принуден да прекъсне научната си работа, за да бъде ректор. Между впрочем, ректорите тогава не са били вечни, едва ли не пожизнени, както са сега. Тогава ректорът е оглавявал Университета само в рамките на една година. Правено е умишлено, за да не се създават лобита, да няма злоупотреби. Едната година е ректор, на другата година е проректор и след това предава нататък щафетата, така да се каже. Следващите три години дори няма право да се кандидатира. Това е бил изключително демократичен принцип – на ротацията, който за съжаление, ние, днешните демократи, не искаме да въведем в нашия научен живот.

Всъщност, Златарски е страдал, когато са го избирали за ректор. Има писма, в които казва: „О, Господи, защо отново се спряха на мен. Тази административна работа ще ми разбърка всичките научни планове.” Ето, това е ученият. Той не ламти за власт, за пари, за евтина слава – да бъде някакъв чиновник, въпреки че е било престижно да си ректор  на СУ. Но за него на първо място е била науката.