Преди дни в столицата се състояха две събития с участието на Албена Петрович-Врачанска – представяне на албум с творби от нейния дядо, самобитния композитор Андрей Врачански и концерт, посветен на националния празник на Люксембург.

Концертът в рамките на „Софийски музикални седмици“, изнесен от трио Ars  Nova  Lux (от Люксембург), беше посветен на националния празник на Люксембург – 23 юни – разказва Албена. – Преди около пет години създадох този ансамбъл, заедно с флейтистката Мария Митева (българка, завършила образованието си в Австрия). В София триото изпълни програма, в която бяха включени произведения на няколко люксембургски композитори. Сред тях бяха имената на Лу Костери Хелен Буххолц – две дами, живели в края на 19-и до началото на 20-и век. Прозвучаха и творби от още няколко техни сънародници – Едмон Ленц, Клод Ленерс (неведнъж изпълняван в България) и Пиер Вебер (представител на младото поколение). Много от произведенията бяха изпълнени за първи път в България. Две от премиерите бяха на моите пиеси Love Songs и Lonely Soul.

Освен Мария Митева, в трио Ars Nova Lux са Луиза Партридж-Мауро – мецосопран и Кае Шираки – пиано. Наред със споменатите произведения на композиторите от Люксембург, в камерна зала „България“ те изпълниха и творби от Равел, Пиацола, Георги Златев-Черкин.

Часове преди концерта се състоя и представянето на диск с творби от Андрей Врачански. Автор на десетки хорà за духов оркестър, 30 марша, 43 румби, фокстроти, валсове и други танцови пиеси, Андрей Врачански е почти непознат на широката аудитория. Дори някои особено популярни негови хорà като „Моята годеница“, „Весело сърце“, „На селския бунар“, в началото са приписвани на Дико Илиев. Така са обявявани и в националния ефир – грешка, която бива поправена много по-късно.

Врачански е ученик на чешкия капелмайстор Александър Вейнер и на майстора на хората за духов оркестър Дико Илиев. Посвещава целия си живот на работа с духови оркестри в села и градове. Самобитният му талант оставя огромна следа в музикалната ни култура.

Представянето на диск с произведения на дядо ми е много голямо събитие за мен – споделя неговата внучка. – Той почина през 1990 г., а сега – 27 години по-късно, за първи път излиза албум със записи на неговите хорà. Всички професионални музиканти в България знаят кой е Андрей Врачански, макар че той, малко или много, е останал в сянката на Дико Илиев. Дядо ми беше много скромен човек, творил е без да шуми много около себе си. Помня неговата малка стаичка, пълна с книги и партитури. В нея той пишеше своите произведения. Часове прекарвах там, четях, рисувах, разглеждах партитурите му и сигурно тогава съм се „заразила“ с творческия „вирус“. Преди пет години баща ми Илия Врачански написа книгата „Андрей Врачански – познатият и непознатият“. Публикува я издателство „Музика“, книгата е на два езика – български и френски. Дядо ми е много важна личност в периода, в който в Северна България съществува един истински феномен – духовите оркестри и музиката във фолклорен стил, която те изпълняват. Произведенията са авторски, но имената на композиторите остават на заден план, защото творбите им се разпространяват като народни. Затова и няма много информация. Ние създадохме архив на произведенията на Андрей Врачански. Той е написал 52 хора, записани са само 17 от тях. Макар че тази музика е съвсем различна от стила ми на писане, обичам да я слушам – тя просто извира, много свежа музика…

Снимки: личен архив