В Националния исторически музей е открита една изключително красива и богата изложба, събирана в продължение на дълги години. Става дума за колекцията на Антонио Василев „Златарството по българските земи XVI-XX в.“  Началото на сбирката му е поставено преди 25 години. Казва, че  първоначално човек винаги си купува едно-две неща, които чисто визуално му харесват. А после започва да се интересува от историята на предметите, от тяхното предназначение. След което купува още, започва да развива своята колекция. И, като купи 10, 20, 30 неща, ако действително е заинтригуван, означава, че ще стане „събирач”. Така в експозицията е представена най-голямата и най-представителна частна етнографска колекция с над 500 прекрасни образци. Някои от тях са редки и малко познати като названия: тепелъци (украшения за женска шапчица) и куни (изображения върху плочка, които носят щастие). Ето какво каза в интервю за Радио България Антонио Василев:

Реално погледнато, на година 50 бройки съм отбирал, като съм гледал да вземам по-високото качество на българските накити, защото и в миналото е имало и по-скъпи, и по-евтини неща. Гледал съм да избирам предмети, които са с по-висока художествена стойност, защото те наистина правят по-голямо впечатление и са по-редки, разбира се. Преди седем-осем години, тъй като бях събрал само пафти и се занимавах само с тях, започнах да колекционирам и други накити, защото в крайна сметка те са част от костюма на българката. И то не само пафтата, всичките тези атрибути, като говорим за тепелъци, гривни, подбрадници, игли, пръстени, наушници, куни, всичките тези неща, които в момента тук, в музея можете да ги видите.

Какви школи и работилници е имало за тези произведения на изкуството?

Във всеки по-голям град – областен център към днешна дата, е имало центрове или златарски сдружения, в които са работили с накити – казва г-н Василев. Това са златарски сдружения, които са изработвали украшения за населението. Като най-известната и най-първата школа, когато говорим за Българското възраждане, е Чипровската. Тя е позната, но няма много данни за нея, тъй като след Чипровското въстание, градът е разорен и златарите, които са останали живи, са се пръснали във Враца, в Монтана, във Видин. И така се зараждат и Видинската, може би и Врачанската школа, които са много солидни. Татар Пазарджик също е много известна школа, Велико Търново също. Въобще, големите областни градове.

Ето какво каза при откриването на изложбата академик Светлин Русев: Съхраняването на традицията и историческата памет не е страшно понятие, а част от човека, от неговата драма, красива гордост и спокойствие на българския дух. Зад сегашната форма: филигранно майсторство, богато разнообразие на златарското изкуство се крие душевност и самочувствие, с което обаятелната българка е минавала през годините на робството като приказно царствено видение.

„Забележителна” – така нарече изложбата проф. Валери Стефанов, председател на Съюза на колекционерите в България:


Тази експозиция изглежда наистина като съкровище. Но на мен ми се ще да видите отвъд блясъка на съкровището и още нещо. Да видите таланта на българския народ, на хората, които са населявали българските земи, защото това, което ни представя Антонио, е част от една празнична култура. Култура на облеклото, култура на поведението, която извежда българския човек отвъд рамките на неговото всекидневие и го прави различен на самия себе си. Това всъщност е посланието на така събраните артефакти, че има нещо различно, нещо духовно, с което ние живеем. Както е казано в Новия завет, човекът е същество, което живее и с още нещо – с духа.Така че тази изложба е знак за духовността по българските земи и това, което Антонио събира, са не просто скъпи предмети, а знаци на тази духовност.

Директорът на Националния исторически музей доц. Бони Петрунова откри експозицията с думите: Тази изложба е знакова, затова,че Националният исторически музей за в бъдеще ще бъде отворен за всички хора, които милеят за българското културно наследство, които го опазват, които го събират, които го популяризират, защото точно затова се казва Национален музей…Преди дни ние отбелязахме Трети март, деня на освобождението от османска власт. Това е денят, в който с подписването на договора в малкото градче Сан Стефано се връща на световната карта българската държава. Но, за да се стигне дотам, трябва този народ да има самочувствие,да има и финансовите, и психологическите сили да се пребори за своята свобода. Именно това показва изложбата за златарството – един народ с вече пораснало самочувствие, който може да създава красота, който може да облича по прекрасен начин своите жени и който е достигнал това ниво на Българското възраждане, с което вече една крачка го дели от свободата.