Опазването на културните паметници, архитектурното и духовното наследство е не просто задължение, а дълг на управляващите във всяка точка на света. Дори в държави, раздирани от дългогодишни конфликти и войни, заличаването на артефакти и сведения за миналото се преследва от закона, а извършителите понасят своите наказания. У нас в европейска България обаче картината е малко по-различна. Често, поглеждайки към нашите училища, читалища, театри и концертни зали, си задаваме въпроса – как стигнахме дотук? Защо културата и образованието, които са в основата на съществуването ни като пълноправни европейски граждани, са на границата на своето оцеляване. Парите, отделяни за функционирането на тези две системи, сякаш се дават без ясна представа за належащите реформи. Затова всичко буксува, а проблемите се натрупват един след друг. Поредният пример за липсата на заинтересованост от страна на институциите спрямо проблемите на културните ни институти е нашумелият в края на юни казус с читалището в град Шипка. Сигналът, че сградата се руши, бе подаден с помощта на социалните мрежи, а репортажи от мястото доказаха, че това се случва от 24 години, тъй като не е ясно чия е собствеността на сградата. Според едни е държавна, според други – общинска. В крайна сметка, то получи статут на паметник на културата, за да може да бъде изготвен проект, с който общината да кандидатства за отпускане на средства за възстановяването му. Фактът, че залата, в която има 250 места, е умалено копие на голямата зала на Народния театър „Иван Вазов“ учудва мнозина, а името на архитекта на сградата, започната през 1931 година, е забравено и изгубено завинаги.

Зад олющените фасади на все още работещите читалища, в често студените им зали обаче, продължават да се събират млади и стари, които  участват в различни самодейни състави и печелят отличие след отличие заради своя талант. Те заслужават по-добри условия, за да развиват своята дейност и да поддържат живо пламъчето на българските традиции и фолклор. Дори на моменти това да ни се струва невъзможно, не бива да губим надежда, че един ден ситуацията ще се подобри. Крепят я вярата в доброто и каузите на наши сънародници, които помагат за възраждането на родината. Именно като кауза можем да определим възраждането на едно рушащо се читалище в пловдивското село Татарево. Тя обединява усилията на много българи и чужденци, които искат да сбъднат мечтата на своя приятел Наско Атанасов да види салона отново пълен с хора. Още първата година когато заминава да учи актьорско майсторство в САЩ, той им разказва, че в неговото село в България, има „нещо като театър“, което би искал да възстанови. Нужните за това близо 15 000 долара те успяват да съберат с помощта на американска фондация и с доброволни усилия връщат някогашния блясък на театралната зала и на сцената. Във фоайето на читалището пък подреждат малък музей с предмети и реквизит, който откриват в складовете на сградата. С помощта на свой приятел американец Наско успява да заснеме и филм. Какъв е той и кой е мистериозният американец?

Този американец, който се казва Дейвид Ростън и на когото съм изключително благодарен, е един от първите, с които се запознах в Лос Анджелис, разказва Наско Атанасов. Той беше един от хората, които убедих да дойде до Татарево и да преживее това приключение заедно с моите приятели от България. Възстановяването на сцената разделихме на 4 етапа – реновиране с доброволчески труд, организиране на отключващ символичен концерт, направата на кино в салона и заснемането на документален филм за целия процес. Филмът беше приет изключително сърдечно от публиката, тъй като те успяха да видят самите себе си на големия екран на сцената, където техните близки и семейства са изнасяли представления и концерти в миналото. Официалната му премиера беше миналото лято на кино фестивала „Карантината“ във Варна.

Тази година читалището ще отвори врати на 15 септември за поредното издание на фестивала „Отключи сцената“, който Наско организира, за да припомни, че промяна като тази в читалището на Татарево е възможна и зависи само от желанието ни да направим нещо добро за България.