Виктория Попова: Преводът също е изкуство

Искам да събудя интерес към българската литература в немскоезичния свят

Виктория Попова с Калин Терзийски и на едно от представянията на романа „Лудост“ в Цюрих. Снимки: личен архив

Родена съм в София, но на 11 години майка ми „ме емигрира“ в Швейцария, оттогава живея в Цюрих – представя се Виктория Попова. През февруари тя получи наградата Conrad Ferdinand Meyer за превод на романа „Лудост“ от Калин Терзийски на немски език. Престижното отличие е учредено през 1937 г. и носи името на един от най-значимите швейцарски писатели. Предназначено е за хора под 40 години, жители на Цюрих с принос в областта на изобразителното изкуство, литературата, науката... Първият носител е швейцарският писател и драматург Макс Фриш.

В над 80-годишната история на наградата, Виктория е сред малцината жени, отличени с нея и със сигурност – единствената българка. За първи път наградата се присъжда за превод. На церемонията по връчването на отличието е присъствал и писателят Калин Терзийски.

Беше много вълнуващо – казва Виктория – Имахме и литературно четене, на което представихме заедно части от неговите романи „Лудост“ и „Алкохол“.

Докато е в България, Виктория обича да пише съчинения на родния си език. Попадайки в съвсем различна езикова среда, се налага да учи едновременно няколко езика – местния диалект, официалните езици в Швейцария, Hochdeutsch и английски.

Беше голям шок – спомня си тя. – В началото изобщо не разбирах къде съм, не можех да се изразявам. „Изоставих“ родния си език за около десетина години, но той винаги е бил в мен. Това съм аз – двата езика. Все повече ми става ясно, че винаги съм искала да пиша на двата езика. Това отчасти се получава в превода, така, както аз разбирам тази дейност. Никога не съм си представяла, че ще бъда преводач.

Завършила съм немска филология и сравнително литературознание – наука, която разглежда връзката между езиците и литературата без национални граници. Винаги съм се занимавала с изкуства, работех в театъра като драматург и помощник режисьор.

Когато прочетох текстове, написани от Калин Терзийски, бях дълбоко разтърсена. Дадох си сметка, че някои образци от съвременната българска литература трябва да влязат в обмен с други традиции и започнах да превеждам. Освен първите два романа на този писател съм превела „Деград“ – сборник с разкази на Васил Георгиев, „Елада Пиньо и времето“ – първия роман на Керана Ангелова, както и Luizza Hut от Тома Марков. Петте книги, които съм превела досега, са от българската поредица на издателството
Ink Press в Цюрих.

Мисля, че е абсолютно необходимо българските преводи да са в поредица, за да бъде изградена основа, от която да започне популяризирането им. Превеждам автори, които живеят в България и пишат само на български – това за мен е най-важният критерий. Захващам се с произведения, които ме интересуват като форма, учудват ме езиково, изключителни са в българския контекст и биха били изключителни и в немския, защото са съвсем различни.

За мен е важно какво въздействие ще окажат в страни като Германия, Австрия, Швейцария, Лихтенщайн. Засега пресата и електронните медии ги приемат много добре. Дори журналисти, които обикновено пишат за музика, прекрачват границата на своите ресори и пишат рецензии за книгите. Интересува ме точно такава литература, интересуват ме безстрашни хора, с които искам да работя.

Преводът е трудна работа, отговорността е огромна, но моята позиция е, че преводът не е „слуга“ на литературата, а е част от нея, той също е изкуство. Както писателят пише свободно, така и преводачът превежда свободно. Това не означава, че нямам критерии, мога да обясня всичко, което правя.

В Швейцария никой не се занимава с българска литература, няма специалност българистика, а специалността славянска филология не включва нашия език. Никой не знае нищо за нашата литература, изкуство, език.
Затова изцяло се е посветих на превода и приех за своя основна задача да събудя интерес към българската литература.