Фрагменти от последното интервю на Джон Ленън дадено за Rolling Stone на 5 декември 1980 г. и публикувано в българското издание н списанието на 14 декември 2010г.:
„Не сме първите, които казват “представи си, че няма държави” или “дайте шанс на мира”, но носим този факел като Олимпийския огън, предаваме си го от ръка на ръка, един на друг, на всяка страна, на всяко поколение... И това ни е работата. Да не живеем според нечия идея за това как трябва да живеем – богати, бед-ни, щастливи, нещастни, усмихнати, намръщени, носещи подходящите дънки или неподходящите дънки.
Не си приписвам божественост. Никога не съм твърдял, че съм душевно чист. Никога не съм твърдял, че имам отговори за живота. Просто издавам песни и отговарям колкото мога по-честно, но само колкото мога нито повече, нито по-малко. Не мога да удовлетворя очакванията на хората за мен, защото те са илюзорни. Не мога да съм пънкар в Хамбург или Ливърпул, защото вече съм по-стар. Сега виждам света с различни очи. Но все още вярвам в мира, любовта и разбирателството, както казва Елвис Костело. По дяволите, какво им е толкова смешното на мира, любовта и разбирателството?
В известен смисъл нито едно нещо не е истинско, ако разбиеш света на съставни части. Както казват индусите и будистите, всичко е илюзия. Всичко е Рашомон. Всички го виждаме, но живеем в общоприетата илюзия. И най-трудното е да се изправиш срещу себе си.
Мислех, че светът ми причинява това, че светът ми дължи нещо и че консерваторите, или социалистите, или фашистите, или комунистите, или християните, или евреите ми причиняват нещо. Когато си хлапе, мислиш така. Но сега съм на 40 г. и вече не мисля така, защото разбрах, че така не става! Това е фаза, която се изчерпва с мастурбирането и крясъците, понеже мама или татко са направили нещо... Всеки трябва да мине оттам. Аз съм разбрал поне за себе си не за целия свят, че съм отговорен и за себе си, и за другите. Аз съм част от тях.
Красиво е. Често се страхувам, но не се страхувам да се страхувам, защото иначе всичко е страшно. По-болезнено е да се опитваш да не бъдеш себе си. Хората отделят твърде много време да се опитват да не са себе си, а това според мен води до ужасни заболявания. Може би развиваш рак или нещо подобно. Доста корави хора умират от рак, не си ли забелязал? Уейн, Маккуин. Мисля, че има нещо общо – не знам, не съм експерт – с това постоянно да живееш в илюзия или да се окажеш заложник на имидж или някаква илюзия за себе си, да потискаш част от себе си, независимо дали е женската или страхливата част.
Обличах се като конте, за да се идентифицирам с Марлон Брандо и Елвис Пресли, но никога не съм участвал в улични боеве или в истински банди. Аз просто бях хлапе от предградията, което имитираше рокерите. Но това да изглеждаш корав беше важна част от живота на един човек. Прекарах цялото си детство с изпъчени гърди и без очила, защото очилата бяха за женчовците, и се разхождах изпълнен със страх, но с най-коравата физиономия, която някога си виждал. Навличах си проблеми само заради начина, по който изглеждах. През цялото време исках да съм корав като Джеймс Дийн. Доста вътрешна борба ми костваше да се отуча от това, въпреки че пак прибягвам към него, когато се чувствам несигурен. Все още изпадам в тази поза на “хлапе от улицата” и трябва да си припомням, че никога не съм бил такова.
Йоко ме научи на това. Не можех да го направя сам, трябваше да ме научи жена. Това е. Йоко през цялото време ми казваше “всичко е наред, всичко е наред”.
Понякога се замисляш, имам предвид, наистина се замисляш. Знам, че създаваме собствената си реалност и че винаги имаме избор, но каква част от него е предопределена? Има ли винаги момент, в който пътят се разделя в две посоки, и това два еднакво предопределени пътя ли са? Може би има стотици пътища, по които можеш да тръгнеш – има избор и той наистина понякога е странен.
И това е добър завършек на интервюто ни. Чао, до следващия път.”
БА
