На 27 януари в София пристигна световно-известният саксофонист Борис Ковач, който, заедно с акордеониста Давид Йенгибарян, взе участие във фестивала „Аларма пънк джаз”. Съвместният проект на музиканта от Войводина, Сърбия, и живеещия в Будапеща арменски акордеонист Йенгибарян е под мотото „Последното източно танго”.
© Снимка: Златна Костова
Концертът в София Лайв Клъб
Това е международната премиера на проекта, в който двамата елитни музиканти влагат много страст и настроение.
Партньорът на Борис Ковач - акордеонистът Давид Йнгибарян
Златна Костова разговаря с Борис Ковач в навечерието на голямото музикално събитие в София Лайв Клъб:
Ковач не е потомствен музикант. В семейството му няма професионални музиканти. Баща му е унгарец – на времето много успешен икономист; майка му – сръбкиня, с интерес към музиката дотолкова, доколкото всяка млада жена обича да слуша музика. Само вуйчото на Борис свирел на цигулка и то за собствено удоволствие. Как се е пръкнал такъв голям музикант в това обикновено, без музикални претенции семейство, никой не знае, но според Борис Ковач, именно смесеният му произход, „друговерието”, или по-скоро сливането на различни вероизповедания го е оформило като човек, като музикант; това е неговата запазена марка... Интересът му към музиката се появил още в прогимназията и с годините се засилвал, оформяйки вкуса му, разпалвайки желанието му да се посвети на това изкуство. По това време за постъпване в музикално училище вече било късно, така че младият Борис разбрал, че съдбата му е отредила да бъде самоук музикант – и композитор, и изпълнител. Единствените 15 месеца, посветени на професионални уроци по музика, Ковач прекарва в Московската държавна консерватория „П. И. Чайковски”, където учи саксофон.
За един самороден талант като Борис Ковач въпросът как създава музиката си е равнозначен на въпроса, дали в главата му постоянно звучи музика.
Понякога музикалните мотиви се раждат в главата ми, друг път – докато свиря на саксофона или на пианото. Но появи ли се някаква основна тема в главата ми, аз я доразвивам, композирайки по класическия начин – на пианото, нотирайки я в компютъра си, казва Ковач. И все пак, импровизацията е моята основна, креативна връзка с музиката. Затова и някои от моите проекти са изградени върху чиста импровизация, други – върху композиция, а трети – върху комбинацията от двете.
На въпроса ми на колко инструмента свири, Ковач съвсем естествено нарежда на първо място любимите си сопран и алт саксофони, после бас кларнета, флейтата, пианото („Него го използвам само когато композирам!”), най-различни народни инструменти, перкусии и много други инструменти, на които просто се „пробвал” като млад. Два от първите си албуми прави почти сам в студиото си, записвайки първо изпълнение на един инструмент, после на друг, после на трети и т.н., като при всеки следващ запис пуска предишните на плейбек и надгражда.
Питам, дали във всяка своя композиция използва фолклорни мотиви, а той ми отговаря простичко, че никога не използва мотив, който не се е роди в собствената му глава. Според него, традиционната музика на Южна и Източна Европа има много силно влияние върху него като творческа личност. Но не само тя. Характерът на музиката на Кабо Верде (Зелени нос), например, или на сръбското селце Гуча ми влияят с не по-малка сила. Всички тези влияния могат да се усетят в музиката ми, но моята музика е преди всичко МОЯ музика, смята Ковач.
Откъде идва тангото в толкова много от неговите композиции? „Пиша танга много преди тази тенденция да излезе на мода по нашите ширини. Защо ли? Защото танцът е един от най-силните източници на вдъхновение в музицирането ми. Друг такъв източник е съзерцанието. А тангото е царицата на всички танци – винаги е последно, винаги фатално... - идеалният синтез между живота и смъртта.”
Музиката като изкуство ми е много близка и скъпа, продължава Ковач, защото е най-абстрактното изкуство. Мисля, че нямам много допирни точки с типичните музиканти, които имат духовни и културни ограничения. Завършил съм философия и съм повлиян от доста духовни учения. Творчеството ми е винаги силно-концептуално. Пиша текстове за изкуството и музиката, режисирам видеофилмите за моята музика и т.н. Музиката е изборът на живота ми, но мисля, че от мен би излязъл и добър писател или филмов/театрален режисьор. Музиката е просто един език, който има смисъл, ако имаш какво да кажеш на него, иначе тя е просто един празен звук, изпразнен от съдържание (каквато, всъщност, е по-голямата част от съвременната музика). Музиката има особената сила да изразява много фини чувства, нюанси, асоциации, атмосфера, както и да раздвижва сцената.
Когато не е сам в студиото си, вглъбен в себе си, съсредоточен в поредната новопоявила се тема, Ковач свири в групи от по 5 до 7 музиканти. Предпочита камерните формации и въобще не вижда себе си като част от голям оркестър, защото, според него, музикантът в една голяма формация е просто бурмичка в голямата машина; искаш ли да бъдеш истински креативен, избери солото, убеден е Борис Ковач. Понякога той композира за повече от десетима музиканти, но музиката е винаги камерна, с достатъчно свободно пространство за лична изява на всеки. Иначе винаги композира за музиканти, които познава лично, така че, докато композира, мелодията на техните инструменти звучи в главата му.
Дали е успял да предаде уменията си на учениците, участвали в двата, ръководени от него 12-15-месечни уъркшопа, тепърва предстои да видим – резултатите, по негово мнение, са страхотни, само дето преподавателската му система не се вмества в учебните програми на европейските музикални академии и не може да провежда своите курсове толкова често, колкото би искал.
Що се отнася до турнетата и гостуванията като това в София, Борис Ковач твърди, че преживяването е напълно различно като емоция. Публиката винаги е сърдечна. А през последните години, според него, в по-малките градчета се е появила много чувствителна, реактивна и с добър музикален вкус публика. Това вероятно се дължи на постоянния стрес в големия град и спокойния, идиличен живот в малкия.
Мечтател-музикант, може би така най-кратко може да се опише Борис Ковач – с такава една позитивна и градивна комбинация. Мечтае музикантите от всичките му четири проекта да бъдат професионално и емоционално доволни от работата си, за да продължават да работят и да създават изкуство.
Повече от мечтанието, обаче, Ковач обича съзерцанието. Живее близо до природата и това е всичко, от което има нужда – простичък живот със семейството, далеч от шума и суетата на индустриалния град. Защото тишината и музиката са единствените източници на щастие.
Завършваме интервюто „на висока нота”, както се казва, изпълнени с очакване и добри предчувствия за гостуването на Ковач- Йенгибарян у нас. Запазете уюта на Източна Европа, братя – пожелава накрая Ковач и благодари за въпросите на БТА. И не пропуска да добави, че изключително се радва, че отново идва в София! До скоро!
