На подобно озаглавяване подлежи всяка една история за маниакално търсене на Причинно-Следствеността в „покрайнините на този неразтълкуван свят” – като се започне от „Едип цар” и се стигне до „Моби Дик” или „Нюйоркска трилогия”. И нищо чудно един ден да се окаже, че Сандро Веронези е измислил ново понятие за нещо, което го е имало открай време, но си е битувало без име в литературата – като „параграф 22” на Хелър, да речем – ето, нали звучи прекрасно: „истинската история на Пицано Пица”. Но така нещата щяха да са прекалено прости, прекалено логични. И този роман не се казва „Истинската история на Пицано Пица”, а „Силата на миналото”. Какво се крие зад подобно име няма да обясняваме, както няма да обясняваме и разликата между миналото, наречено „миналия петък”, миналото като историческо понятие, миналото през погледа на Пазолини, миналото като семейна история и пр. Това ще го оставим на самия Веронези, който няма нужда да бъде преразказван от даровити и бездарни критици. Той тези неща и сам ги формулира съвсем просто и разбираемо с думите на детския писател Джани Орцан (главният герой на романа): „Работата е там (...), че в действителност Пицано Пица не е обикновено момче, както ви разправях доскоро. Той е марсианец”. Представете си, моля ви се подобно продължение на „Мечо Пух”. Или на „Пипи Дългото чорапче”, или на „Макс и Мориц”. На пръв поглед може да изглежда повече от неправдоподобно, дори и лековато, самата несериозност и неубедителност... Но впоследствие (в хода на разследването) действителността започва да приема съвсем нови очертания, коренно противоположни на твърдите ви убеждения за живота, за Причинно-Следствеността, за вас самите.
Спомняте ли си „Ако пътник в зимна нощ” на Калвино? Онзи роман, в който всяка глава е начало или продължение на съвсем нов текст? Е, в „Силата на миналото” Веронези прави нещо много подобно, започвайки уж един тип роман (да кажем: психологически), после изведнъж превключва към трилър; следва неестествен завой към шпионски роман и точно когато съвсем сте се отчаяли, че тази книга си струва... авторът ви въвежда в едни състояния на духа, родеещи се с тези, които прозата на Бекет обикновено предизвиква; следва роман с шахматна структура и... неочакван изход от шахматната партия (с ъперкът – „Защита Баланда”)... Докато не се окажем въвлечени в история, в която съвсем не сме имали намерение да се забъркваме – и то не от застаряващ хулиган с къси ръкави под сакото (вяра да му нямаш!) и с излъчването на Боб Хоскинс, не и от самия Веронези, не. Ние самите накрая се докарваме дотам, до онзи предел, отвъд който всякакви „хепи-ендове” ни изглеждат безсмислени, дори когато те са формалният завършек на „търсенето на смисъла”. Спомняте ли си онази история за човека, който цял живот търсил кой да му отвинти винта на пъпа, с който се е родил? И накрая, като намира подходящия ключ и го отвинтва... му пада четирибуквието. И този (уж изтъркан) финал има своя смисъл в цялостната структура на тази невероятна книга – изважда ни от постмодернизма и ни напомня, че това не е някаква интелектуална игра, а самият живот, който трябва да се живее, а не да се човърка, защото един ден можем да осъзнаем, че човъркайки го, неусетно сме го изживели в отсъствие и единственото, което ни е останало от него, е картинка с гроба на Пицано Пица, бил той марсианец или не.
(материалът е публикуван и във в. „Гласове”)
