Киното като начин за автономност или как Марсел си тръгна от царството на кутиите за обувки. Поезия и документалност във филмите на Тиери Кнауф
Сиви стени, сиво схлупено небе, сиви черни пътища, сив бял мрамор, просветление в сиво, сиви птици, сиви дървета, сиви надгробни плочи, сиви джунгли, в покой и в движение – във всичките безброй нюанси на сивото, което е крайно време да престанем да наричаме скука, безцветност и бездуховност; дори сив хамелеон, уловен, изпечен и изяден от група африкански деца – идеалната метафора за цветовото разнообразие на света, поместен в 24 черно-бели кадъра. Всъщност метафора е прекалено помпозна дума – филмите на белгийския режисьор Тиери Кнауф, от които се опитахме да направим картинен колаж като интродукция към този текст, са уникални именно с това, че заличават всякакви граници между конкретност и метафоричност. Специален гост на „късометражния уикенд”, организиран от живеещия от 16 години в София френски продуцент Патрик Сандрен, Тиери Кнауф беше наистина „открит” от и за българската публика едва днес, четвърт век след своя дебют в киното („Краят на октомври, началото на ноември”, 1983г.)… Можем да изброим десетките му награди от Кан, от Бомбай, Мелбърн, Монреал или от Сан Франциско, но това е просто статистика, показваща, че творчеството му е оценено по достойнство от почти всички важни форуми за киноизкуство по света: а статистиката, както знаем, никого не е направила нито по-щастлив, нито по-нещастен. Животът си тече, хора се раждат и умират, идеи се раждат и умират, филми се раждат и умират, и ако междувременно бъдем оценени и наградени по достойнство, това си е просто част от нещата. Като продуцент на собствените си филми, признава Кнауф, той самият никога не се е интересувал от бъдещето им от финансова гледна точка, но винаги е търсил начини за среща, за комуникация със зрителите, защото филмите се правят за да бъдат гледани и един невидян филм всъщност е мъртъв филм. „Това не е пазар за продаване на филми с бизнес цели, където искаме да продадем даден продукт на възможно най-голям брой хора – добавя режисьорът – Ние не търсим ефекта на еднаквия вкус за всички, не: за мен едно от най-ужасните неща на света е, че кухнята днес навсякъде име един и същи вкус. Ние търсим зрителя, а не потребителя”. Тиери Кнауф е роден през 1957г. в Киншаса, завършил е романска филология в Католическия университет в Лувен и после режисура във Висшия национален институт за сценични изкуства… и встрани от тези общоизвестни факти е изключително неоткриваем в интернет. Което може да бъде и предимство, и неудобство, но най-вече ясен знак, че е открил ниша, измерение, както искате го наречете, където филмите му да съществуват автономно, извън смазващите закони на киноиндустрията. Да, по-трудно е да бъдат намерени и гледани, дори по пиратски начин, но търпение. И самият автор, който между другото в момента подготвя пълно издание на филмите си на DVD, както и аудио диск с полифонични изпълнения и приказки на народа Бака, е заложил на него (виж епизода с птицата малко по-нататък в текста – б.а.)…
Контекстът, в който бяха прожектирани филмите на Тиери Кнауф в НАТФИЗ в началото на ноември, беше изключително плодотворен за всякакви паралели, меридиани и взаимовръзки – и на ниво участници, и на ниво филми – (традиционно) Шарл Тесон, кинокритик, преподавател в Сорбоната, водещ на всички „Отворени класове” досега, Жак Кермабон, също преподавател по кинознание в Новата Сорбона и главен редактор на списание „Бреф”, издавано от Агенцията за късометражни филми от 1995г. насам, Никол Бренез, също доцент в Сорбоната, съствавител (от ’96г. насам) на програмата за прожекциите на авангардни филми във Френската филмотека, продуцентът Мартичка Божилова от българска страна. Филмите? От „Пъкленият котел” (1903) на Мелиес, когато киното не се е наричало „късометражно” или „пълнометражно”, а просто кино, през „Абедар” на австрийския режисьор Петер Кубелка от 1956-57 (представящ ни автор с изключително интересна концепция за кинопроизведението като физически обект, който, също като живописта или скулптурата, не подлежи на мултиплициране), някои шокиращи на пръв поглед експерименти като „Карлитополис” (2005) на младия режисьор Луис Нието; „Пинк Флойд, Лондон ’66-’67” на Питър Уайтхед (филм едновременно класика, но и изключение в света на музикалната документалистика, където и днес много малко филми се правят с истинско разбиране и любов към музиката); пъзелови конструкции на съвременния свят в стил „Страхотно общество” на Масахори Ое; кинолистовката като жанр; Жан-Люк Годар, „Целувката” на Уорхол (1963), „Целувката” на Паскал Феран (1970), манипулации със стари ленти; „Сезоните” (1972) на арменския режисьор Артавац Пелешян (единственото нещо, сходно като естетика и стилистика с филмите на Тиери Кнауф, което съм виждал), та чак до модерна „хип-хоп” критика на Кант („Кант” на белгийския режисьор Ерик Дойкскарт)… Трудно е всичко това да се обхване в един текст, затова призоваваме към повече текстове. Защото „Отворените класове” на Патрик Сандрен, посветени на съвременното кино, са нещо уникално за нашата културна среда, което т.нар. лидери на мнение в нея сякаш още не са схванали. Медиите все още продължават да нехаят за тези форуми, провеждащи се три до четири пъти в годината от 2005 насам, посещаемостта не винаги е задоволителна, и, както често става у нас, „сякаш нищо не е било, сякаш нищо не се е случило”. А за разлика от много т.нар. фестивали на българска територия, чрез киното „Отворените класове” наистина ни отварят вратите към непознати светове и непознати култури. Непознати нам, имам предвид, защото любознателността сякаш никога не е била отличителна черта на нашия обичан народ… Следва близо двучасов разговор с Тиери Кнауф (с участието на Патрик Сандрен) в ефира на БНР, проведен в началото на ноември, нарушавайки всички правила на радиоформата, което е и правилното в случая – все още не сме се научили да излъчваме филми по радиото. Нито пък на хартия.
Г-н Кнауф, започваме с откривателската функция на киното…
Тиери Кнауф: Всъщност е точно така – ние не създаваме кино от нищото, а откриваме и преоткриваме. Защото и преди нас е имало други, а и след нас ще има. И ако аз сега имам тази възможност, то това е защото от много ранна възраст съм имал възможността да се сблъсквам с филми. Когато бях дете нямаше телевизия. Тя съществуваше, разбира се, но не и в моето семейство. И така всяка сряда следобед ходех на кино. Ходехме от 2 следобед до 6. Бях на 9. С по-голямата ми сестра бяхме сключили договор – официално ходехме заедно на кино, а тя всъщност отиваше да се види с приятеля си. Нейното задължение в тази сделка беше да ми купува билета за кино, бонбоните… И цигарите също, защото и те бяха важна съставка от изживяването, което се състоеше от един нов пълнометражен филм, после серия от късометражни, след това нещо на живо в залата и накрая втори пълнометражен филм… Не че днес не предпочитам по-спокойни прожекции. Щастливо обстоятелство е и че телевизията се появи в живота ми чак когато станах на 15. А на тази възраст човек повече предпочита да е с приятелите си, отколкото да стои пред телевизора. Т.е. – какво сме правили заедно с моите приятели? Ами, пак ходехме на кино. След това като студент по литература посещавах един киноклуб и продължавах да откривам киното, което е било правено преди нас – буквално всеки ден бях във филмотеката, където имах възможност да гледам по три пълнометражни филма на ден. Представете си – всеки ден по три различни филма. Когато излизахме от тези прожекции, винаги обсъждахме защо тези филми са ни харесали или не са ни харесали. И така: животът си течеше, а киното беше неотделима част от него. В един момент просто реших, че ще правя филми и се записах да уча кино. Това не е единственият начин човек да започне, но и в този случай имах голям късмет, защото там срещнах учителите си – хора, които не ни внушаваха какво да знаем, а наистина ни даваха всичко от себе си – със съзнанието, че един ден ще дойде и нашият ред и че ние сме тези, които трябва да ги надраснат като кинотворци. Искам само да спомена Анри Колпи, невероятен професионалист и невероятен човек – Анри Колпи, монтажиста на „Хирошима, моя любов”, на „Миналата година в Мариенбад”, на стотици други филми (сред които и някои от филмите на Тарковски и на Чаплин); същевременно и режисьор, има „Златна палма” за Une aussi longue absence по сценарий на Маргьорит Дюрас, но също така той е и човекът, заснел последния филм на Фернандел; автор, освен това, на една история на музиката в киното, близък приятел на Жорж Брасенс и познавач на френския шансон… Говоря ви за Анри Колпи в сегашно време, макар той вече да не е между живите, защото смятам, че няма едно киноизкуство, а толкова киноизкуства, колкото и кинотворци (а може би и колкото филми) съществуват на този свят. И ми е изключително тъжно, че за часовете ни с Анри Колпи във филмовото училище само аз от цялата ни група намирах време – навярно останалите смятаха, че няма какво да научат от предишните поколения, че знаят всичко за киното и т.н., а това е много тъжно. Защото и киното не е само по себе си и само за себе си – в тези часове ние си говорехме за поезия, за кулинария, за пътувания и в крайна сметка много малко за кино. И този досег с такъв изключителен творец остави траен отпечатък и в моите филми – и в онези, които вече съм направил, и в тези, които ще направя утре – затова продължавам да слагам името му в надписите към филмите си дори и след смъртта му – защото той продължава да живее по някакъв начин и в тях… Това е и основната разлика между този тип преподаватели и съвременните, които ни учат, че киното е професия. За мен то не е професия, а самият живот, който никога няма да престанем да се учим как да живеем. И моят съвет към всички млади хора, които днес искат да се занимават с кино, е да търсят, а не да се задоволяват с това, което ни налага киноиндустрията. Изключете телевизорите, игнорирайте комерсиалното кино, което ви натрапват и което е създадено само за пари и без капчица уважение… и отидете да гледате някой филм, за който знаете, че това е единствената му прожекция и няма да има къде другаде да бъде видян… Отидете на кон, с кола, с велосипед, но отидете. И правете и други неща, не само кино: пътувайте, физически или като останете сами в стаята си, слушайки музика, четейки книги, композирайки музика, пишейки книги… Или дори като не правите нищо. Само като слушате тишината. Защото комерсиалното кино, цялата тази култура, рекламите, телевизията накрая се опитват да купят живота ви, свободата ви именно давайки ви свобода – единствената допустима в тази система свобода: свободата да консумираш.
Тишината като контрапункт на консуматорството – всъщност, тя играе изключително важна роля и във вашите филми – било на ниво архитектура в „Кланици”, било на ниво думи с текста на Жан Жьоне, било на ниво композиционна структура в „Бака”. Това е първото нещо, което лично на мен ми направи силно впечатление, като изключим кадърът с птиците и осветената врата в „Кланици”, който е, смея да кажа, първия небанален кадър с птици в киното, който виждам…
Тиери Кнауф: Една птица никога не може да бъде банална сама по себе си. В живота, имам предвид. Трябва да си дадем време да ги наблюдаваме. Трябва да видим много и всеки път, когато отиваме някъде, чувайки звук от птица, да се научим да поглеждаме в посоката, от която той идва. Трябва да се научим да не правим шум, когато се доближаваме и ако за късмет птицата ви остави да я доближите, дайте си време да продължите да я слушате как пее – наблюдавайки движенията й, които тя не извършва току-така. И ако междувременно тя отлети, пригответе се за следващия път, когато ще се завърне. Това може би отнема много време, но това е начинът един ден да можем да я заснемем. Има неща, които се завръщат. Има комети, които падат, и следващата може да е чак след 70 години. Но по време на това очакване ние продължаваме да живеем, учейки се, освен на всичко друго, и на умението да чакаме.
Думите ви ми напомнят на нещо, което ми каза Рон Картър (буквално преди две седмици), когато имах честта да го срещна на Скопския джаз фестивал. То звучеше горе-долу така: „От всички ноти, които знаем, че можем да изсвирим, трябва да изберем и кои да не изсвирим, за да оставим място на публиката да влезе в музиката”.
Тиери Кнауф: Това, което казвате ме трогва. Да, без тишина няма музика. Както и кино. Всяка творба – в която и да е област – се създава колкото от това, което влагаме в нея, толкова и от това, което избираме да пропуснем. И докато чакаме момента да изберем кое да влезе в творбата и кое не, ние трябва да продължаваме да работим. Споменавате Рон Картър, което ме подсеща да кажа, че той е сред онези музиканти, чиято музика ми помага и на мен самия да живея. И трябва да ги слушаме не само когато свирят, но и когато не свирят. Колтрейн казваше The sound is the thing и мисля, че това е основното, което всички ние трябва да търсим – собствения си звук, собственото си звучене.
(МУЗИКА – Бил Фризел, Have A Little Faith – No Moe (Sonny Rollins), 2:37)
Нека припомним повода за гостуването на г-н Кнауф в България – 12-ото издание на „Отворения клас” на Патрик Сандрен, посветено на кратките форми в киното…
Патрик Сандрен: Смятам, че когато правим нещо хубаво за другите, ние го правим на първо място за себе си. И ако наистина искаме да събудим интереса на другите, то със сигурност на първо място нашият интерес е огромен. Не спирам да казвам на хората, че моето голямо любопитство и любовта ми към това изкуство ме карат да го споделям с другите. Аз съм продуцент, който винаги се е интересувал най-вече от политиката на издаване на филмите. Защото смятам, че идеите им така и така един ден ще достигнат до своята публика. Затова никога не чета киностатистиките. От една страна, ако говорим за „Отворения клас”, чувствам се щастлив, когато срещам световни кинотворци с тяхната публика, но от друга изпитвам и сериозни притеснения от това, че залите не се пълнят. А това ми е трудно дори да го проумея. Ето, още в началото на нашите „Отворени класове”, когато ни поканиха да проведем „Отворен клас” в Балчик, аз осигурих и филмите, и участниците (имена от световна величина, хора, станали в 4 сутринта, за да пристигнат навреме), а публиката се състоеше от 5 или 6 студента – доста неудобно се получи… Но това, смятам, е проблем, който касае основно предаването нататък (т.е. медии, преподаватели по кино, студенти) – виждам, че вие сте изключително впечатлен от срещата си с творчеството на Тиери Кнауф и може би тези ваши впечатления, изказани в ефир или написани, ще събудят любопитството и на други… Ще си позволя да перифразирам Тиери, който каза, че няма само едно киноизкуство, а има киноизкуства. „Отвореният клас” не е място, той е места. Освен в София подготвяме „Отворени класове” и в Тайланд, и в Буркина Фасо в рамките на един много интересен фестивал за африканско кино… Т.е. „Отвореният клас” е отворен за всякакви нови идеи, а и за предложения. Това, което ми се иска да разберат хората е, че тези „Отворени класове” в крайна сметка не са строго насочени само към киното – за мен те са и политически: защото това, което се случва в рамките на „Отворения клас”, е нашата демокрация – Тиери говори за това преди малко…
Тиери Кнауф: Искам само да допълня, че Патрик, заедно със своя екип, сам издържа тези „Отворени класове”, което е доста тежка задача. И тя може да се облекчи малко, ако тези, които са присъствали на прожекциите и дискусиите и са били трогнати по някакъв начин (а това е така, защото и през двата дни на „Отворения клас” си говорих с такива хора), разказват на своите приятели за това, което са видели. Смятам, че наистина ще е много хубаво преподаватели, кинодейци, студенти, медии, публично пространство да се обединят и да се заинтересуват от това, което Патрик прави… На последния „Отворен клас” аз се срещнах с различни типове зрители – и такива с голям стаж, и такива с по-малък, и стари, и млади, и всякакви. Но ми се иска и повече бъдещи кинотворци, хора, решили да се занимават с това изкуство, да присъстват… Знаете, че аз утре си тръгвам: ще съм създал няколко нови приятелства, ще продължа да правя филмите си т.н., но хората, които правят тези „Отворени класове” остават тук. И мисля, че в град, голям като София, в който има и киноуниверситет и всичко, просто е лукс да не се идва на „Отворените класове”.
(МУЗИКА – Бил Фризел, Have A Little Faith – Billy Boy (Traditional), 1:33)
Продължаваме с поезията и с документалността – две от измеренията на едно и също нещо във филмите на Тиери Кнауф…
Тиери Кнауф: За мен всичко е много просто: поезията е начинът, по който можем да представим нещата кондензирано; тя е навсякъде, присъства във всякакви видове филми – игрални, документални, експериментални, защо не и медицински дори. Няма значение какъв етикет ще сложат другите на филма после. Защото не това е главното – главното е колко е важен всеки отделен филм – планът, картината, всеки звук и в крайна сметка емоцията, вложена в него.
На 12-ия „Отворен клас” вие казахте още нещо много важно – че през призмата на различни периоди от историята на киното даден филм би могъл да бъде категоризиран по различни начини. Никой, например, в зората на киното, когато се повечето филми са били кратки, не е мислел в тернини като „късометражен” и „пълнометражен”…
Тиери Кнауф: За каквото и изкуство да говорим, смятам, че категориите винаги са били измисляни от хора, които не създават съответното изкуство. Говорихме си за джаз преди малко. Докато е свирил, Майлс едва ли си е задавал въпроса дали това е пре-, или пост-, или просто би-боп. Тази категоризация идва после, когато идват и онези, които трябва да издават и продават дисковете му. Майлс свири пред публиката и контактът е директен, и публиката също не си задава въпроса дали това е пре-, пост-, или би-боп. Обаче това беше в едни години, когато живата музика доминираше. Днес музиката много рядко може да се чуе на живо – тя е класифицирана, категоризирана от критиците, които работят за музикалната индустрия, опакована… и се продава в кутии като обувки. Киното по същия начин много бързо бе опаковано и изнесено на пазара в кутии… Днес липсва прекият контакт, а медиатизацията в повсеместна. Помислете си – преди още да ви е хрумнало да видите даден филм, вие вече сте затрупани от какви ли не смлени информации за него: рекламни текстове, трейлъри и пр. Това е целта на тази медиатизация – всичко да се форматира, за да влезе в каналите за разпространение. По друг начин казано: ако музиката, киното, живописта, скулптурата, литературата, спортът, кулинарията, дори въздухът, дърветата, птиците станат само продукти, вашата единствена свобода е да се примирите и да станете роби. Това означава да изоставите всичко, за да спечелите малко пари, които хората, продаващи тези продукти, после ще вземат от вас. Т.е. единствената ви свобода, както казах преди малко, остава свободата да консумирате. И смятам, че много спешно на планетарно ниво трябва да си дадем сметка за това – за да можем да дадем и отпор. Това е въпрос на оцеляване.
Значи не смятате, че културата на смлените текстове в крайна сметка ще победи? Къде да търсим надеждата?
Тиери Кнауф: Знаете ли, в Брюксел имаме една от най-богатите и красиви музикални библиотеки в Европа. Тя съществува от 1948г. И допреди няколко години, в каквато и област на музиката да търсех нещо, аз го намирах там. Обаче новите ориентации, които предприе ръководството на тази библиотека, бяха поредица от грешки. Например: в един момент си рекоха „Трябва да привличаме повече млади хора”… Но техният начин да го правят беше купуването на колкото се може повече дискове от това, което най-много се продава в момента. Като например 20 или 30 копия от едно и също нещо. Разбира се, за тази цел трябваше да се освободи повече пространство и тяхното решение на проблема беше да махнат всички грамофонни плочи. И като казвам „да махнат” имам предвид „да унищожат”. След това се опитаха да направят колекциите по-привлекателни. Идеята им беше да сложат отпред на дисковете етикети, които да ориентират слушателя какво ще открие вътре. За тази цел те си наеха хора, които да правят тези кратки анотации. И примерно – върху дисковете на Майлс, съответните „автори на тесктове” (които не познават творчеството на Майлс, но са се консултирали с интернет, че този човек духа в един тромпет) написаха, че Майлс духа в един тромпет. И сега единственото нещо, което можеш да прочетеш, когато си вземеш диск на Майлс оттам, е че този човек духа в един тромпет. Човекът, който доскоро отговаряше за джаз секцията там, самият той контрабасист, отделяше време да консултира всеки отделен човек, който влизаше – и професионалистите, и лудите джаз фенове, търсещи нещо неоткриваемо, но и хора, случайно попаднали там, дошли да питат за нещо, което са чули някъде, но не знаят нито как се казва, нито кой го свири. И представете си – на този човек, Марсел, са му казали, че трябва да лепи на дисковете етикети, на които пише, че Майлс духа в един тромпет… В деня преди да отлетя за България минах през библиотеката да върна едни дискове и бюрото на Марсел, обикновено зарито от купища дискове, зад които той се подаваше при влизането на всеки следващ посетител, беше празно. Върху бюрото му вече нямаше абсолютно нищо. Нито пък Марсел беше там. Попитах служителите какво се е случило, да не би да е болен и една негова колежка, чилийка, живееща в Брюксел, много тихо и притеснено ми обясни, че Марсел си е тръгнал, защото вече не издържал. И точно преди да отлетя му пуснах един кратък мейл, в който ми написах, че ми е тъжно задето е изгубил работата си, но и че много, много се гордея с него. И че не той е изгубил работата си, а работодателите му са изгубили него. Защото от днес нататък посетителите ще могат да четат върху дисковете на Майлс, че Майлс духа в един тромпет, а Марсел няма да го има там, за да им каже още нещо за Майлс.
Благодаря ви за това гостуване и искам само да добавя от себе си, че тези „Отворени класове”, които Патрик Сандрен организира, освен „нашата демокрация”, са и нашите концерти на живо, във времената, когато живата музика почти е изчезнала от живота ни…
(МУЗИКА – естествено, Майлс, но без тромпет, защото човекът е по-голям и по-важен от оръдието на труда: Рон Картър, Dear Miles (2006) – My Funny Valentine, 8:04)
(Завършваме с думи на Патрик Сандрен със скромното участие на водещия в ролята на монтажист, защото предаването изтича, нямаме цели 8 минути за музика, а Патрик говори за „предаването на идеите” в смисъла на препредаване нататък, за да достигнат тези идеи до публиката… Но на български „предаването на идеите” може да се интерпретира и като предателство спрямо идеите, което Патрик не го е казал, но пасва изключително точно на съвременната ситуация в българската културна среда, в която най-страшни са не невежите, а хората с определени познания (дори с големи познания), отдавна вслушващи се не в собствената си съвест и в собствения си вкус, а в повелите на пазарната идеология…)
Патрик Сандрен: Марсел е незаменим – на всички нива, дори в политиката, бих казал. И наистина, тези хора на липсват днес. И на вас в България ви липсват. И тук има прекалено много шум, прекалено много говорене, прекалено много плява… И недостатъчно тишина от онази, за която говореше Тиери: истинската тишина, която идва точно след като си прочел, видял или усетил нещо значимо.
(Материалът е публикуван и в сп. „Християнство и култура”)
