Този текст може да бъде наченат с думите на „онази луда жена с контрабаса” Жоел Леандр (изречени пред наш микрофон в Церкно), че й е коствало 25 години да се научи да свири и още толкова, за да се отучи – защото когато се отучиш от всичко онова, което години наред ти е било набивано в главата, едва тогава ставаш себе си. Или с констатацията на португалския майстор на фрий импровизацията, цигулар и автор на комикси Карлуш Зингаро (също сред почетните „главни герои” на „Джаз Церкно”), че при днешната криза в звукозаписната индустрия, най-важното е да има колкото се може повече концерти – уникални, такива които се случват веднъж и завинаги, с всичките рискове, с или без участието на публиката – но колкото се може повече… И горе-долу това е „Джаз Церкно” – с две думи: фестивал, на който подобни идеи имат не само прякото си приложение, но и срещат нечуван отклик дори сред публика, която не е закърмена с фрий джаз, с атонален хеви метъл или с някаква друга „нова музика”.
Защо точно Церкно и какво му е специалното на Церкно? Градчето Церкно е сред най-красивите места, с които майката природа е възнаградила словенците за тяхната любов към джаза и дори ако първоначално ви се стори изключително странна комбинацията между алпийски тип релеф, спретнати къщурки, градински джуджета и хардкор-авангард, то още с първия концерт нещата си идват по местата и никой вече не може да ви убеди, че Церкно може да съществува без фрий джаза и че фрий джазът би бил пълноценна музика без места като Церкно. За разлика от множество високопланински курорти от Швейцария до Цървуландия, градчето Церкно още не е налазено от строители и туристи, така че няма да даваме точните му координати – само ще кажем, че се намира на малко повече от два часа от Любляна и на малко по-малко от два часа от италианската граница. Слабо населено, то се изпълва с човешки множества два пъти в годината – през ски сезона, както си му е редът, и по времето на „Джаз Церкно” в средата на май (тази година – от 14 до 16)… В основата на най-странния джаз фестивал от Балканите до Алпите стои малък екип от инакомислещи хора, като най-голямата заслуга е на Боштиян Цвек, без когото, по думите на кмета Юрий Кавчич, този град не би бил това, което е… Та, така: спомням си първия път, когато отидох на фестивала в Церкно и Боштиян, като истински будител, ме посрещна със сутрешен нойз джаз дует в „Бар Габриел” – кръчмата/културен институт в центъра на градчето, откъдето е тръгнал фестивалът преди 14 години – и с думите: „Абе, трябва да ги научим хората да слушат фрий джаз и сутрин”. Местният диалект който се говори в Церкно и в Църклянска област, е изключително специфичен и дори самите словенци не го разбират особено добре, което добавя още щрихи към очарованието на мястото, а за това колко е важен този фестивал в европейското импро-авангард пространство, ще оставя да говорят фактите. В центъра на Церкно, който може да бъде обходен точно за 10 минути, в рамките на не повече от 5 минути и 50-100 метра можете да срещнете на различни места и независимо един от друг някои от най-важните организатори на джаз фестивали в Европа (Енрико Блумер, Оливер Белопета, Богдан Бенигар и пр.), както и множество продуценти, издатели на музика, легендарни музиканти, дошли просто на почивка… Ха, това там не е ли Кимо Похийонен, бащата на електрическия акордеон?... Ами, да. Кимо е… Да не говорим, че и цяла Словения, буквално цяла Словения се изсипва за трите фестивални дни. А често и самите музиканти организират така програмата си, че да останат по-дълго време… За непълната картина, която ще ви представим – защото този фестивал е напълно невъзможно да бъде обхванат в три страници и се надяваме, че ще се връщаме и за в бъдеще към него – избрахме представители на най-младото и на най-старото поколение в европейската фрий импровизация – Powertrio от Португалия и негово превъзходителство, безспорният гръмовержец сред креативните и деструктивните саксофонисти Петер Брьотцман!
Какво си мислим докато вървим и какво извървяваме, мислейки
Приблизително така може да бъде преведено заглавието на албума на португалците Powertrio (Едуардо Раон – арфа, Жуана Са – пиано, Луиш Мартинш – китара), който те представиха на откриването на фестивала в Церкно и тази постановка на нещата сама по себе си казва много за музиката им, в която можем да открием всичко – и Джон Кейдж, и Зийна Паркинс, и Паулу Алвареш, и Оливие Месиен, и „Сепултура”, и много кураж да бъдеш себе си, дори когато ежедневно ти втълпяват, че трябва да си като всички останали. А нашият разговор започва със мощта и енергията на струнните инструменти и с особената връзка между арфата, пианото и китарата…
Луиш Мартинш: Ние свирим, как да го кажа, следвайки идентичността на собствените си инструменти и всеки се опитва да достигне до другия посредством своя си инструмент.
Едуардо Раон: Например, ако Жуана в момента свири на пианото нещо с характерното за пианото звучене, ние двамата се опитваме да се приближим посредством китарата и арфата точно до този звук…
Жуана Са: Е, за мен е по-лесно, защото си имам един вид арфа вътре в пианото. Но се опитвам, доколкото е възможно, също да се приближавам до техния подход към струните.
Едуардо Раон: И често по този начин се раждат множество нови звуци и звучения – докато се опитваме да открием звука на другия посредством собствения си инструмент.
А как се раждат произведенията ви и какво значение отдавате на тази част от цялото, която на пръв поглед не е точно музика, но създава условия да се роди музика?
Жуана Са: Зависи. Някои произведения се раждат просто от свободната импровизация – при изслушване след концерта понякога дадена изсвирена вече импровизация ни дава ключа към създаването на нещо ново, към развитието на дадена идея, която ни е дошла спонтанно…
Едуардо Раон: Но често не гледаме на нещата само откъм музикалните им аспекти, а работим и с акустиката и психо-акустиката. Искам да кажа – ето, в една от пиесите, в един определен момент от реверберацията на китарата се получи едно голямо раздрусване и аз съвсем естествено започнах да люлея арфата… и така постигнахме усещането за опъване на въже между двата инструмента… Не всичко опира само до звука и само до музиката: много често нещата се свързани и с паметта ни. Разбира се, всеки човек може да си представя различни неща, породени от различни звуци, но има и общовалидни картини, предизвикани не от определено съзвучие, от определен акорд, а от нашата памет… Както когато зазвучи сирена, примерно: какво си представяме? Със сигурност пожар някъде, или линейка…Това вече не е само натрапчивият звук на сирената, но и определените наслагвания, които паметта ни свързва с този звук. В нашата музика ние се опитваме винаги да сме подготвени за такива възможности за работа със звука, които непрекъснато се появяват и които ни помагат в предаването на съответната идея. Понякога можем да почувстваме, например, че дадена пиеса би се получила по-добре, ако създадем усещането, че и тримата се намираме под водата, да речем – и тогава се опитваме да постигнем такова звучене, което да ни постави в друга една гравитация… Понякога нещата опират и до начина, по който дадената публика възприема дадените звуци, а и до това как ние тримата, посредством класически инструменти, можем да подскажем на публиката други пространства, други пътища, други представи посредством звука.
А мястото по какъв начин влияе върху начина, по който структурирате концертите си и на какви места още не сте свирили, а би ви се искало? Обсъждали ли сте го помежду си?
Луиш Мартинш: Много са… В средата на някое езеро, например.
Жуана Са: И не само в средата на езеро. Също така сме обсъждали да провесим пианото от хеликоптер.
Едуардо Раон: Все още не сме го правили, де. Стигнали сме само до обсъждането. Жуана Са: Да, ние само обсъждаме, обсъждаме много места…
Едуардо Раон: В Португалия имаме едни характерни плоски пространства в средата на планините и обикновено тези пространства се използват за овцевъдство, а не за концерти. Там не може да се стигне с кола, дори с джип или с камион не може. Има само два начина – пеша или с хеликоптер. Това мегалитни пространства с невероятни гледки и просто те провокират да създаваш музика там… Също така сме мислили за концерт в някоя от тези огромни мраморни кариери, които можете да видите само в Португалия или в Италия. А също така сме обсъждали и възможността да свирим във водноелектрическа централа – в тези централи има невероятна акустика: значи, заставаш в единия край, изкрещяваш, и докато стигне до другия край, звукът е деформиран от специфичната акустика на мястото до неузнаваемост. И това ще се случи един ден – да свирим на такова място. Идеи засега имаме всякакви.
(Материалът е публикуван и в сп. ЛИК)
С 14-ото издание на „Джаз Церкно” в подножието на Алпите започва нашата „словенска джазова трилогия”, която включва още 25-ия юбилей на фестивала „Друга годба” и честването на 50 години „Любляна джаз фест”.
Следва продължение!...
