„Дядото на хардкор-музиката”, както веднъж го нарече организаторът на „Жедно ухо” Мате Шкугор, е на джаз фестивала в Церкно за втори път, но тези земи – между Загреб, Любляна, Нови Сад и Белград – ги е освещавал с нойз-джаз още в годините на „доброто старо ГДР”, както пък се изразява самият той. Ключова фигура в европейската фрий импровизация, представител на поколението, израснало непосредствено след войната (наред с Александър фон Шлипенбах, Евън Паркър и Паул Ловенс, които също свириха в Церкно тази година), Петер Брьотцман вече повече от 40 години – и особено в днешните безпросветни времена – е сред най-активните разпространители на живата музика като отрезвително срещу виртуалността, изкуствеността и лъжите, с които ни засипва масовата култура. Сравнително новото му трио Full Blast (с Марино Плякас на бас и Михаел Вертмюлер на барабани) ни връща към добрите стари години на хеви-джаза в лицето на групи като Painkiller. Но именно днес сякаш е още по-важно да има такива банди – за да има кой да отвее всички повърхностни наслагвания, клишета и стандарти, които задушват музиката все повече и повече с всеки изминат ден…
Следва „не прекалено оптимистичната теория” на Брьотцман за джаза. А за ускорителя на частици – друг път: след като и вие изслушате новия албум на Full Blast Black Hole до края. А този момент е запечатан в Церкно в малките часове на 16 май – след близо двучасов хардкор-джаз погром… Наздраве!
Винаги е имало по-праволинейни хора, хора, решили просто да се качат на влака и да се оставят на неговото разписание. Ето, сега ще дам един съвсем пресен пример, защото тъкмо се връщам от Щатите. Ако попитате обикновените хора там какво е джаз, ще получите една усреднена представа за „притоплен мейнстрийм джаз”, който няма нищо общо с това, което аз, например, влагам в понятието джаз. Или, примерно, ако прочетем какво казва Арчи Шеп за джаза, ще открием съвсем трета гледна точка: според него, в неговите очи – и уши – днес вече не съществува такова нещо като джаз и това, което той самият прави, вече не би могло да се нарече джаз. Разбира се, всичко е въпрос на дефиниция и мисля, че в цялата картина всичките тези интернет простотии са голяма заблуда, едно голямо неразбиране на нещата. Всички тези изказвания, че интернет комуникацията била добра за музиката, са пълни глупости, абсолютна лъжа… Защото със сигурност утре ако отидете на YouTube, ще откриете определени моменти, заснети от концерта тази вечер, но това вече няма да е същият концерт, а просто един фалшификат, абсолютен боклук. И точно затова днес се нуждаем много повече от директния контакт с изкуството, от директната конфронтация. И мисля, че хората днес, хората на изкуството също в това число (или т.нар. хора на изкуството), имат много сериозни проблеми с оцеляването и с това да останат верни на себе си, защото много неща се правят само и единствено за пари. Разбира се, човек трябва да си плати наема и да си купи хляб. Но днес хората правят много повече неща, които не биха искали да правят, само за да спечелят малко повече пари. Не че винаги не е било така, но смятам, че тази тенденция все повече се засилва. Тези неща също така винаги идват на приливи и отливи и може би следващата вълна ще отмие някои неприятни тенденции на днешния ден, но бих казал, че не съм настроен прекалено оптимистично по този въпрос.
(Материалът е публикуван и в сп. ЛИК)
