Миналата седмица председателят на фондация “Вик” обяви оттеглянето си от наградата за български роман. Досега това беше литературната награда с най-голяма парична стойност –удостоения с честта да получи наградата получаваше чек за 10 хиляди лева. Наградата просъществува 6 години, като за това време натрупа авторитет, започна да влияе положително върху продажбите на наградените книги. Ето какво каза в студиото на „Артефир” литературният критик Марин Бодаков по повод изявлението на Едуарн Вик:
"В мотивите си Едуард Вик изтъкна нещо, което е казвал и друг път в интервютата си. Твърди, че в България никой не чете, чете се твърде малко, че само 1000 души гласуват за наградите на читателите, т.е. виновен е българският читател. Твърде ме смути писмото на г-н Вик, което беше разпространено миналата седмица. Аз имам дълъг списък от неприятни забележки по повод неговия текст. Преди всичко благодаря на г-н Вик за интригата, която въведе в българската литература, за работата му за нейната видимост, но бих искал при възможност да се разходим заедно в софийските книжарници, за да се убеди, че те са пълни преобладаващо от млади хора. Аз изпитах известна обида от това, че той смята за възможно интереса към българската книга да се формира само през неговата собствена награда. Не споделям и твърдението му, че това е водещата литературна награда в България. За мен наградата с най-голям символен капитал е “Хр. Г. Данов”. А иначе сумата е водеща, наистина. Ние сме свидетели на хитроумния ход на наместничката на г-н Вик – Елена Найденова, която след остра критика за журирането, реши да покани най-критичните за членове на журито. Правилата се сменяха непрестанно. За мен най-здрава е конструкцията на това жури, в което единия превесен глас трябва да е гласът на публиката. Бяхме свидетели на рязко противопоставяне на различни романови стилистики. За мен това беше сигурен симптом в неясната представа на г-н Вик какво точно той нарича български роман, какво изобщо смята за роман, и кой за него е качествен роман? Видимо беше раздразнението, когато наградата стигна до един качествен текст като този на Евгения Иванова. Публиката, събрана на шармантното парти на г-н Вик беше толкова смутена, че трябваше да я убеждават, че конкурс ще има и догодина. Значи, ние сме свидетели на една предизвестена смърт. Лошото е,че г-н Вик всъщност не знаеше на кой терен иска да играе – на популярната или на високата литература. Ще спомена и присъствието в компанията му на бандити като Христо Ковачки?! Та той беше помпозно обявен за посланик на българската книга?! Вероятно посланик между мутрите, футболистите или техните манекенки! Спомням си безумната охрана на Ковачки на входа на партито във Военния клуб. Това беше ефектен PR ход, но той не беше в полза на българската литература и култура. И затова неговият плач, че хората не гласуват, ме изнервя. Аз не разбирам и още нещо. След като г-н- Вик съчинява тази награда защо след това търси спонсори, които да вършат неговото благодеяние? Ние не сме наясно със самата дейност на г-н Вик в България. Може би, ако зад наградата стоеше човек с ясни приноси и мощ, наградата щеше да натрупа повече символен капитал. По отношение на журито също нещата са странни. Аз бих включил не само външен на литераторите човек, както реши г-н Вик, но бих приобщил композитор, артист, хора които работят съвестно с текста. Но когато включиш една Кристина Патрашкова, веднага се поставя под съмнение качество и много са 1000-та души гласували за наградата. Всичко се правеше за PR на г-н Вик, а не за българската литература. Веднага бих попитал и кой беше автор на преводите, които щедро бяха обещавани на премираните автори? Какво се случи с утвърждаването на тези книги в чужбина? Иначе е чудесно да вържеш една очарователна жена като Меглена Кунева да връчи готовия превод, но все пак кой е автор на този превод? Оставам с убеждението, че бяха задигани авторитети на хора за собствен PR на г-н Вик, който в разгара на финансовата криза взе че спихна. Все ми се струва, че българската литература заслужава повече. Нужно ни е повече самоуважение. Мисля, че местните интриги и клики се съчетаха успешно с медийната лакомия от вън.Това, което мен изключително ме дразни е пошлата критика на пошлата ситуация. Нека да критикуваме книжовната, литературната ситуация, но да не я критикуваме с първите конвертируеми популистки клишета. А иначе можем да кажем без преувеличение: българската литературата не умира.”
