„Ще свирим довечера и нещо по-старичко, и нещо по-новичко, и нещо, което ще направим на сцената – което досега не е съществувало…” – започна със закачливо обещание към публиката от сцената на джазфеста в Банско създателят на група „Инкогнито” Жан-Пол Муник-Блуи.
“Струва ми се, че за трети път идваме в България. Тук срещаме истинско приятелство, затова искаме да се забавляваме, да направим парти. Това е възможност да свириш пред публика, която те е чакала. Знаем, че няма много групи като нас. Исках да създам формация, с която да пътуваме по целия свят. Точно това и правим. За двайсет години сме работили с повече от шейсет музиканти, които са били членове на „Инкогнито”. Сега имаме нов тромпетист, нов вокалист, нов саксофонист… Кой знае, довечера при нас може да дойде още някой непознат музикант... Веднъж излязохме да свирим и въпреки че аз съм лидерът, заварих на сцената двама нови музиканти. Бяха си уредили участието, но просто бяха забравили да ми кажат! Затова сме „Инкогнито”.
Помня, щяхме да ходим в Япония. По това време нашата вокалистка Мейса Лийк беше бременна в петия месец. Възпротивих се. Не, трябват ми парите, нямам съпруг – настоя тя. ОК – казах аз. И после на втория концерт в Осака, същата вечер, тя роди. Слава Богу, бебето беше добре, но на следващия ден трябваше да намеря нова певица! Отидох в американска военна база, където предполагах, че се изпълняват кавъри на наши песни, намерих необходимия човек, преговаряхме, затворихме се седем часа в една стая, после репетирахме, излязохме на сцената и… на всички им хареса!
Така че, ако можеш да се справиш в такива екстремни моменти - всичко е ОК.
Този път имаме две дами с нас, едната е Джой Роуз, която малко отсъстваше по едно време, докато пееше със Стинг и Ванеса Хейнс – тя завърши наскоро самостоятелен проект. Преди две седмици излезе новият ни албум, вече е на първо място в четири страни, включително Италия. И е на предна позиция в класацията на „Билборд” за съвременен джаз.
На въпрос за успеха и конкуренцията, Жан-Пол Муник-Блуи, създателят на „Инкогнито”, отговори:
„Много съм доволен, когато спечеля награда, но гледам да не се главозамайвам. Не можеш едновременно да свириш музика и да искаш да се състезаваш. В музиката няма компромиси. Помня, когато имах магазин за плочи и продавах Шака Кан, нещата се обърнаха и сега тя пее за мен!... Всички тези хора отново са част от живота ми, но по друг начин. Има една чудесна английска дума: „серендипити”, т.е. щастлива случайност. Аз ще ви кажа, че целият ми живот е низ от щастливи случайности.
Когато имаш добър шанс, един ден свириш със Шака Кан, с Джеймс Браун… А на сцената със Стиви Уондър се чувствах като дете, влязло в сладкарница! Усещането е страхотно – не знаеш накъде да погледнеш, откъде да започнеш... Помня, че като тийнейджър имах един албум на „Дийп Пърпъл” – Made In Japan, и исках да бъда като тях, да отида в Япония, да свиря в Япония. По-късно изтеглих всичките си спестявания и успях да заведа 20 души музиканти там. Това беше най-голямата инвестиция в моя живот. Японската култура стана част от мен, ожених се за японка и осинових японско момиченце.
Запитан за приоритетите си, Жан-Пол Муник-Блуи отговори:
„Искам винаги да имаме нови песни. Мисля, че е важно как изпращаш посланието си към публиката, как я провокираш да те види в най-добрата ти светлина, как успяваш да изпратиш емоцията си към хората. Този момент е много важен, промяната става за два часа и не трябва да изпускаш мига. Разчитам на идеите си, на нещо от небето. Доброто е в мен и в нас.
Музиката е силен език. Важно е да почиташ и дарбата. Когато даваш музиката си на хората, трябва да гледаш на това като на духовно преживяване. Веднъж Стиви Уондър пя на сцената и видях светлина... Не мога да опиша тази светлина! Но всичко лошо в мен изчезна, бях излекуван. Струва ми се, че ако и аз мога да направя същото – ще бъда щастлив. Всъщност, точно това се опитвам да направя.
