Направо не ми се вярва, че и Бойко Ламбовски е пред прага на петдесетте. За мен той си е все още оня вестоносец, който пробяга победния си маратон преди четвърт век и влезе с летящ старт в българската поезия. Слагам настрани всички сантименти от рода на този, например, че десетина години след мен завърши московския Литературен институт “Максим Горки”. Но все пак това не е без значение; така в американските и британските филми се припознават колежаните от едно и също учебно заведение... Бойко обаче не е американофил, а франкофон. И човек с галантна закваска. Още от времето на софийската френска гимназия и на студентското приятелство с поетическата група на т. нар. “куртоазни маниеристи” начело с Вадим Степанцов.
Обичам поезията му. Нещо повече – възхищавам й се. 7 поетически книги за 24 години, като последната засега – “Бране на думи”– с избрани стихове, говори за доста голяма самовзискателност. Някои негови връстници издават по две книги на година, но бих сравнила тази страст към себеизява и нетърпеливост да приобщиш човечеството към всяко свое мимолетно хрумване с една не много удобна медицинска диагноза, която започва с думата “незадържане”...
През тези години на Бойко Ламбовски неусетно му побеля косата и най-вече брадата. Но и сега той си остава един белобрад палавник, готов да дърпа за опашката всеки прекалено академичен и застинал в царственото си самодоволство лъв. Да го замерва или гъделичка с думи, да го залива с пороя на своя неизживян ален декаданс, да го изправя на нокти или на задни лапи...
Защото Бойко е Приятелят на сините лисици и поданик на Пеперудения Господ. И е още какво ли не... Вижте само заглавията на стихосбирките му: “Ален декаданс”, “Господ е началник на караула”, “Тежка картечница преди сън”... В своето развитие, в разгръщането на поетическата си дарба, той мина през различни стилистики, но никога не ги сменяше, както се сменят дрехи – според модата. Всичко си е негов патент и отличителен белег. От стихотворенията, написани в класическа форма, където се долавят усвоени по неговия неповторим начин навеи от силната поезия на Борис Христов и Георги Борисов, или дискретното влияние на Йосиф Бродски, когото блестящо преведе на български в началото на 90-те – до неподражаемите му, наглед хулигански вариации на тема ”шарко-парко”; целият този градски жаргон е пародийна смесица на високо и низко, иронично и трагично, тези своеобразни словесни “графити” на конвулсивното ни време.
При Бойко всичко написано в мерена реч е “споделяне на метафизичен опит”. И в този смисъл бих сравнила творческия му метод с кредото, изразено от Пикасо: “Изобразявам света не такъв, какъвто го виждам, а такъв, какъвто го мисля.” Споменавам Пикасо не случайно. Ще си позволя един паралел, макар и в рамките на различни видове изкуство. Също като големият художник модернист, един от създателите на кубизма – и Бойко Ламбовски минава през своя класически, син, розов, декадентски, сюрреалистичен, шамански и какъв ли не още период, но си остава единен, разпознаваем. А по-често работи едновременно във всички тези стилистики, защото, казано на разговорен език – той знае и две и двеста. Като всеки изграден майстор може всичко. Подчертавам това, за да го противопоставя пак на другия тип поети, решили да скандализират обществения вкус единствено с попара от несръчно надробена “шарко-парковщина”... При които няма и не може да има иронична дистанция, защото фокусът, в който се събират очите им, най-често е собственият им пъп. Нито метафизика, понеже хоризонтите им са прекалено “отелесени”. Същата пропаст разделя Бойко и от техния антипод, съчинителите, които той определя като “роби на баналното и мъченици на трафарета”.
Още преди настъпването на милениума поетът обяви “Бойкот на третото хилядолетие”. Понеже по радиото няма как да се видят кавичките, пояснявам, че това е заглавие на негово стихотворение, което той натъпка като самоделна бомба с пълнеж от абсурдите на обобщеното ни съществуване, с несбъдванията на човека от всички времена и най-вече от края на ХХ век. И го направи от една наистина взривна словесна маса. Защото, както бе написал още преди 20 години в програмното си стихотворение за това какво е и какво не е поезията (то е дълго и избирам само най-близките до собственото светоусещане определения):
Поезията е
Божествен бунт срещу Бога
Поезията е заговор на словесни терористи
Поезията е шампионат по катастрофалност и безразсъдство
Поезията е скърцане на зъби, трън в челото, електрод в мозъка,
змийски съсък в съня
Поезията е величествено нещастие
Поезията е перо от крило на къртица
Поезията е религия за падащи ангели и възземащи се бесове
Поезията е всичко, което имаш.
Създател и владетел на думи с най-висок карат, Бойко Ламбовски е за мен един истински Крез. Не завиждам, а му се радвам като на по-малък брат, който обаче според приказния ни фолклор, винаги е най-смелият, най-находчивият, късметлията. Въпреки козните на по-посредствените си братя знае и как да излезе от Долната на Горната земя, и как да убие Ламята, и как да получи царството заедно с най-красивата царкиня.
Остани си все такъв, Бойко! И дано единственото фатално нещо в пътя ти на поет е рождената ти дата – петък, 13-и и това, че на 13 март този път в (събота) от 17.00 часа ще се излъчи предаването "Авторът и неговата публика" с водещ Димитрина Кюркчиева, в което ти ще бъдеш гост.
събота, 13 март, от 17.00 часа
