Теодора Захариева, председател на федерация „Български пациентски форум” и учредител на Центъра за защита на правата в здравеопазването, бе отличена с приза „Човек на годината 2009” на Българския хелзинкски комитет. Тази годишна награда се връчва като отличие за човешка храброст и сила.
„Аз съм много емоционален човек - подскачам, викам от радост, от тъга, при отношенията ми с хората. И това е откакто се помня - силно обичам, но не мразя, защото разбрах, че омразата разяжда...
В училище бях слаба по литература, но дарбата ми да боравя с езика разбрах доста по-късно и както казват хората, които познават майка ми, наистина съм нейна дъщеря... Трябвало е да дойде моментът да покажеш това, за което си дошъл на Земята. Вярвам в прераждането, убедена съм, че има живот и след смъртта.
Страхът е най-големият страх. Смъртта идва, за да разберем че сме си научили уроците и да ни покаже къде да бъдем следващия път... Затова, страхът трябва да се преодолее, но не може да се обича.
Не мога да разбера едно нещо: питаш някого какво прави, а той ти отговаря - нищо! Какво значи това?! Самотата идва и трябва да я използваш за анализ, а не винаги да търсим причината в някой друг. Когато потърсиш вината в себе си, тогава нещата добиват други измерения.
Град Панагюрище е моето родно място - ухае на игри, на теменужки, безгрижно детство. Баба ми отглеждаше много теменужки. Тогава, в махалата близо до Градския музей, най-интересната игра беше на Хвърковатата чета - регионална игра. Бях Райна княгиня. На дълги пръти, на които бабите ни увиваха боб, връзвахме една кърпа и ако „Бенковски” ме изпреварваше, аз го чуках с пръта по главата ... Много се биех, бях високо момиче и закрилях другите момичета... красиви години.
Попска внучка съм. Дядо ми поп Янко - и сега му знаят къщата, преразказваше библията под формата на приказка. Веднъж го попитах как от момиче да стана момче. И тъй като той ми отговори, че в олтара има едно специално място, аз му взех тайно ключовете и… за първи път изядох шамар от дядо си. Тогава разбрах, че няма на кого да се сърдя, освен на себе си…
Като повечето деца исках да стана певица, после футболист, войник... Тогава обаче не приемаха момичета...
Сега искам моята дъщеря сама да избере пътя си, само да не забравя едно: да не повтаря грешките си!
Това съм аз! Приемам действителността такава, каквато е!”
Докосваш се до мъдростта на един човек и си казваш: защо по-често и аз не мисля така?! Сила на духа или смелост ми липсват?... Затова и вие, слушателите на програма „Христо Ботев”, „сверете часовника” си с човек като Теодора Захариева.
събота, 6 март от 10.00 часа
