Певец, композитор, автор на текстове, заедно с Петър Гюзелев са лицето на група “Щурците” - една от най-влиятелните български рокгрупи на 20 век...
“Не обичах детската градина, защото бях злоядо дете и ако за определено време не си изяждах супата, ме чакаше две в едно - върху супата изсипваха второто и ме караха да го ям! До трета фаза - същото, плюс десерта - не стигах, за разлика от други деца. Значи е имало и по-злояди от мен!...
Баща ми беше учил във Франция и аз исках да стана толкова голям демоскрат, колкото беше той. Беше адвокат и много строг човек, по-точно взискателен. Искаше от мен да се науча как да се храня прилично, как да сядам на масата. С майка ми слушаха класическа музика. Макар че майка ми обичаше повече модерната музика. Тя беше художник в Киноцентъра - правеше костюми и декори, спомням си за “Сватбите на Йоан Асен” с Апостол Карамитев...
Спомням си как баща ми донесе от една своя командировка една китара и аз бях безкрайно доволен. Иначе от много малък се занимавам с музика. Свиря на пиано още преди да тръгна на училище... Свирех на пиано, а така ми се играеше навън. И един ден решихме с едно съседче, което също свиреше, но от него много се оплакваха съседите, да направим сделка: той идва да свири у нас, а аз съм на игра. Но той свиреше малко по-грубо и дядо ми един ден слушал, слушал и като чул и гласа ми от двора, разкри цялата афера!!!
Учех си уроците в междучасията, играех, дуелирахме се и аз исках да съм Д”Артанян. В бараката на един съсед открихме истински железни шпаги и като ги размахахме...
Един ден нашите се ужасиха. Този дуел ставаше върху покрива на нашата кооперация. Дядо ми Борис Левиев, музикант, много строг като всеки диригент, редовно ми даваше да преписвам разни ноти и после получавах по 50 ст. Така ме възпитаваше. И той като разбра какво става, че има дуел на покрива, се качи и усмихнат започна да вика нежно моето име. Пое ме и като слязох такъв шамар ми зашлеви, че още го помня... Тогава си помислих: колко лицемерни могат да бъдат големите!!!
Случвало ми се е в живота да се боря с вятърни мелници. Като четох за първи път Дон Кихот, плаках... Като я четох за втори път, се потресох, стана ми мъчно за него. Тъжно е за човечеството, че са изчезнали тези неща, а на тяхно място се е появила лукавщината и хитростта... Иска ми се да вярвам, че човекът със своя разум е творение...”
Постарахме се в разговора с Кирил Маричков да не говорим този път само за музика, а да обърнем “поглед” назад през годините, за да открием него самия, защо днес мисли така, защо...
неделя, 14 март, от 10.00 часа
